Върху втория стълб Дисмас страдаше повече от другите двама, защото не изпадаше в безсъзнание; той поклащаше често и равномерно глава насам-натам, за да удари с ухо рамото си.
Най-щастлив от тримата беше Иешуа. Той още от първия час почна да припада, после изпадна в безсъзнание, отпусна глава с размотана чалма. Затова пък мухите и стършелите така бяха облепили лицето му, че то беше изчезнало под черната шаваща маска. По слабините, по корема и под мишниците му бяха накацали тлъсти стършели и смучеха жълтото оголено тяло.
Като се подчиняваше на жестовете на човека с качулката, единият от палачите взе копие, а другият донесе при стълба кофа и гъба. Първият палач вдигна копието и леко удари с него най-напред едната, после другата ръка на Иешуа, изпънати и вързани с въжета за напречната греда. Тялото с изпъкнали ребра трепна. Палачът прокара върха на копието по корема му. Тогава Иешуа изправи глава, мухите се вдигнаха с бръмчене и се откри лицето на разпнатия, подуто от ухапванията, с отекли очи — неузнаваемо лице.
Ха-Ноцри разлепи клепачи, погледна надолу. Очите му, винаги ясни, сега бяха помътнели.
— Ха-Ноцри! — каза палачът. Ха-Ноцри помръдна подути устни и се обади с дрезгав разбойнически глас:
— Какво искаш? Защо идваш при мене?
— Пий! — каза палачът и напоената с вода гъба на върха на копието се вдигна към устните на Иешуа. Радост проблесна в очите му, той впи устни в гъбата и почна жадно да поглъща влагата. От съседния стълб се чу гласът на Дисмас:
— Несправедливост! И аз съм разбойник като него! Дисмас се напрегна, но не можа да помръдне, ръцете му бяха пристегнати на три места с въжета за напречната греда. Той прибра корем, заби нокти в краищата на гредите, с глава, обърната към стълба на Иешуа; злоба пламтеше в очите на Дисмас.
Облак прах закри площадката, стана много тъмно. Когато прахът отмина, центурионът викна:
— Млък там на втория стълб!
Дисмас млъкна. Иешуа откъсна устни от гъбата, помъчи се гласът му да звучи ласкаво и убедително, но не успя и дрезгаво помоли пазача:
— Дай и на него.
Ставаше все по-тъмно. Устремен към Иерушалаим, буреносният облак беше залял вече половината небе, бели пенести облачета се носеха пред големия Облак, напоен с черна влага и огън. Блесна и прогърмя над самия хълм. Палачът свали гъбата от копието.
— Прославяй великодушния хегемон! — прошепна той тържествено и леко прободе Иешуа в сърцето. Той трепна, прошепна:
— Хегемонът…
Кръв потече по корема му, долната му челюст конвулсивно потрепери и главата му увисна.
При втората гръмотевица палачът вече поднасяше на Дисмас гъбата със същите думи:
— Прославяй хегемона! — и уби и него. Обезумял, Гестас уплашено извика, щом палачът застана пред него, но когато гъбата докосна устните му, изръмжа нещо и впи зъби в нея. След няколко секунди и неговото тяло увисна, доколкото позволяваха въжетата.
Човекът с качулката вървеше подир палача и центуриона, следваше го началникът на храмовата стража. Спрял пред първия стълб, човекът с качулката внимателно огледа окървавения Иешуа, докосна с бялата си ръка стъпалото му и каза на спътниците си:
— Мъртъв.
Същото се повтори и при другите два стълба.
След това трибунът направи знак на центуриона, обърна се и си тръгна от върха заедно с началника на храмовата стража и човека с качулката. Настана полумрак, светкавици браздяха черното небе. Отгоре изведнъж пръсна огън и викът на центуриона: „Вдигай веригата!“ — потъна в грохота. Щастливите войници заслизаха тичешком по хълма, налагайки шлемовете си. Мрак скри Иерушалаим.
Поройният дъжд плисна отведнъж и завари центуриите насред хълма. Водата се изля така страшно, че докато войниците тичаха надолу, подире им вече шуртяха бушуващите потоци. Войниците се хлъзгаха и падаха върху размекнатата глина, бързаха да излязат на равния път, по който — вече едва видима във водната пелена — се прибираше в Иерушалаим измокрената до кости конница. След няколко минути в димящата бъркотия от буря, вода и огън на хълма остана само един човек. Размахал ножа, откраднат ненапразно, той се плъзгаше по мокрия скат, хващаше се за каквото падне и се свличаше пълзешком, на колене, към стълбовете, като ту изчезваше в гъста мъгла, ту изведнъж го озаряваше треперлива светлина.
Когато стигна стълбовете, вече до глезените във вода, той смъкна натежалия, просмукан от вода талет, остана по риза и се хвърли към нозете на Иешуа. Преряза въжетата, обвили пищялите, качи се на долната напречна греда, прегърна Иешуа и освободи ръцете му от горните въжета. Голото влажно тяло на Иешуа се стовари върху Леви и го повали на земята. Леви искаше веднага да го вдигне на плещите си, но някаква мисъл го спря. Той остави в локвите тялото с отметната глава и разперени ръце и като се хлъзгаше в рядката кал, се спусна към другите стълбове. Преряза и на тях въжетата и двете тела рухнаха на земята.