След няколко минути на върха на хълма останаха само тези две тела и трите празни стълба. Водата шибаше и въртеше телата.
Леви и тялото на Иешуа вече ги нямаше горе на хълма.
(обратно)Глава 17. Тревожен ден
В петък сутринта, тоест в деня след проклетия сеанс, целият наличен състав на „Вариете“ — счетоводителят Василий Степанович Ласточкин, двамата деловодители, трите машинописки, двете касиерки, куриерите, разпоредителите и чистачките — с една дума, всички, които бяха налице — не си стояха по местата и не си гледаха работата, ами се бяха скупчили до един по первазите на прозорците, които гледаха към Садовая, и зяпаха какво става до стената на „Вариете“. Край тази стена се беше проточила подредена по двама, многохилядна опашка, стигаща чак до Кудринския площад. В челото на опашката стояха двайсетина спекуланти на билети, добре познати на театрална Москва.
Опашката беше много развълнувана, привличаше вниманието на течащия край нея поток от граждани и обсъждаше оживено пикантните разкази за вчерашния небивал сеанс на черна магия. Тези разкази бяха хвърлили в страшен смут и счетоводителя Василий Степанович, който не беше присъствал снощи на спектакъла. Разпоредителите разправяха какво ли не, дрънкаха даже, че след знаменития сеанс няколко гражданки хукнали в непристоен вид по улиците и тям подобни. Скромният и кротък Василий Степанович само премигваше, като слушаше приказките за всички тия чудеса, и наистина не знаеше какво да предприеме, а трябваше да се предприеме нещо, и трябваше да го стори именно той, защото се оказа старши в целия екип на „Вариете“.
Към десет часа сутринта опашката от жадуващи билети така набъбна, че слуховете за нея стигнаха чак в милицията и с поразителна бързина бяха пратени както пеши, така и конни наряди; те именно приведоха опашката в известен ред. Но и подредена, змията, проточена близо километър, представляваше сама по себе си голяма съблазън и смайваше безмерно гражданите по Садовая.
Такова беше положението извън, но вътре във „Вариете“ нещата също не бяха в ред. Още рано сутринта зазвъняха и продължиха да звънят непрекъснато телефоните в кабинета на Лиходеев, в кабинета на Римски, в деловодството, в касата и в кабинета на Варенуха. Василий Степанович отначало отговаряше нещо, отговаряше и касиерката, измърморваха по нещо и разпоредителите, а после направо престанаха да отговарят, защото на въпросите къде са Лиходеев, Варенуха, Римски, просто нямаше какво да отговорят. Отначало се опитваха да се отърват с думите „Лиходеев си е в къщи“, но отвън отговаряха, че са се обаждали в дома му и са им казали, че Лиходеев е във „Вариете“.
Обади се разтревожена дама, настояваше да я свържат с Римски, посъветваха я да се обади на съпругата му, при което слушалката се разрида и отговори, че тя именно е съпругата и че Римски е изчезнал. Забърка се същинска каша. Чистачката разправяше на всички как отишла в кабинета на финдиректора да чисти и, видяла, че вратата е широко отворена, лампите светят, прозорецът към градината е счупен, креслото е катурнато на пода и няма никого.
Някъде след десет във „Вариете“ нахлу мадам Римска. Тя ридаеше и кършеше ръце. Василий Степанович, съвсем загубил ума и дума, не знаеше какво да я посъветва. А в десет и половина се появи милицията. Нейният пръв и съвсем законен въпрос беше:
— Какво става тук, граждани, какво има?
Екипът отстъпи назад и остави за прикритие бледия и развълнуван Василий Степанович. Наложи се нещата да бъдат наречени с имената им и да се признае, че администрацията на „Вариете“ в лицето на директора, финдиректора и администратора е изчезнала и се намира кой знае къде, че след вчерашния сеанс конферансието е откарано в психиатрията, с една дума, че този вчерашен сеанс е бил, направо казано, скандален сеанс.
Милицията успокои, доколкото беше възможно, ридаещата мадам Римска, отпрати я да си върви и най-много се заинтересува от разказа на чистачката в какво състояние е намерила кабинета на финдиректора. Служителите бяха помолени да си отидат по местата и да си гледат работата и малко по-късно в сградата на „Вариете“ се появиха следователи, придружени от остроухо мускулесто куче с цвят на цигарена пепел и с извънредно умни очи. Служителите от „Вариете“ веднага си зашепнаха, че този пес е именно знаменитият Асокаро. Наистина беше той. Поведението му смая всички. Щом се втурна в кабинета на финдиректора, Асокаро изръмжа, оголи чудовищните си жълтеникави зъби, после легна по корем и с израз на мъка и ярост в очите запълзя към строшения прозорец. Преодолял страха си, той скочи изведнъж на перваза, навири острата си муцуна и диво, злобно зави. Не искаше да слезе от прозореца, ръмжеше, потреперваше и се силеше да скочи долу.