— По три рубли имате ли?
Съвсем объркан, счетоводителят извади от портфейла две банкноти по три рубли и ги показа на шофьора.
Качвайте се! — викна шофьорът и с такава сила завъртя ключа на брояча, че едва не го строши. — Къде?
— Дребни ли нямате? — плахо попита счетоводителят.
— Пълен ми е джобът с дребни! — закрещя шофьорът и в огледалото се отразиха очите му, които започнаха да кръвясват. — На три пъти ми се случва днес. И на други им се случило. Дава ми един кучи син десетачка, връщам му четири и петдесет, слиза си, мръсникът! След пет минути гледам: вместо десетачката етикет от минерална вода! — и шофьорът произнесе няколко нецензурни думи. — Вторият път към Зубовская. Десетачка. Връщам му три. Отиде си. Бъркам в портфейла, от него изхвърча оса, ужили ми пръста! Ах да ти е…! — шофьорът пак изтърси нещо нецензурно. — Десетачката я няма. Вчера в това „Вариете“ (нецензурни думи) някакъв мръсник фокусник направил сеанс с банкноти по десет рубли (нецензурни думи).
Счетоводителят онемя, сви се и се престори, че даже думата „Вариете“ я чува за пръв път, и си каза: „Втасахме я!“
Като пристигна където трябваше и благополучно се издължи, счетоводителят влезе в сградата, тръгна по коридора към кабинета на завеждащия и още там разбра, че е дошъл в лош час. В канцеларията на зрелищната комисия цареше суматоха. Край счетоводителя притича куриерка със смъкната на темето забрадка и опулени очи.
— Няма го, няма го, мили мой, няма го! — крещеше тя неизвестно кому. — Сакото и панталонът са тука, ама сакото е празно!
Тя изчезна зад някаква врата и след малко се чу шум от строшени съдове. От секретарската стая изскочи познатият на счетоводителя завеждащ първи сектор на комисията, но беше в такова състояние, че не позна счетоводителя, и изчезна безследно.
Потресен от всичко това, счетоводителят стигна до стаята на секретарката — преддверие към кабинета на председателя на комисията — и там бе окончателно поразен.
През отворената врата на кабинета долиташе заканителен глас, който принадлежеше несъмнено на Прохор Петрович, председателя на комисията. „Дали трие някому сол на главата?“ — помисли си слисан счетоводителят, но като се озърна, видя друго: в коженото кресло лежеше, отметнала глава на облегалката, и ридаеше неудържимо с мокра кърпичка в ръка, изпружила крака почти до средата на стаята, личната секретарка на Прохор Петрович — красавицата Ана Ричардовна.
Брадичката на Ана Ричардовна беше изпоцапана с червило, а от миглите й по прасковените бузи се стичаха потоци размазан грим.
Като видя, че някой влиза, Ана Ричардовна скочи, втурна се към счетоводителя, вкопчи се в реверите на сакото му и го разтърси с виковете:
— Слава богу! Намери се поне един храбър човек! Всички се разбягаха, всички са предатели! Да идем, да идем при него, не зная какво да правя! — продължавайки да ридае, тя повлече счетоводителя към кабинета.
В кабинета счетоводителят най-напред си изтърва чантата, а после всички мисли в главата му се преобърнаха нагоре с краката. Трябва да признаем — имаше защо.
Зад огромното бюро с масивна мастилница седеше празен костюм и с непотопено в мастило сухо перо дращеше по един лист. Костюмът беше с вратовръзка, от горното джобче на костюма се подаваше автоматична писалка, но над яката нямаше нито врат, нито глава, а от маншетите не се подаваха китки на ръце. Костюмът беше потънал в работа и изобщо не забелязваше суматохата, царяща наоколо. Като чу, че някой влиза, костюмът се облегна в креслото и над яката прозвуча добре познатият на счетоводителя глас на Прохор Петрович:
— Какво има? Нали на вратата пише, че не приемам. Красавицата секретарка изпищя, закърши ръце, извика:
— Виждате ли? Виждате ли?! Няма го! Няма го! Върнете го, върнете го!
В това време някой се шмугна в кабинета, ахна и излетя навън. Счетоводителят усети, че краката му се подкосяват и седна на крайчеца на стола, но не забрави да си вдигне чантата. Ана Ричардовна подскачаше около счетоводителя, дърпаше го за сакото и викаше:
— Винаги, винаги съм го възпирала да не споменава дявола! Ето на, получи си го — хубавицата изтича към бюрото и с нежен музикален глас, малко гъгнив от плача, възкликна:
— Проша, къде сте?
— Кой тук е за вас „Проша“? — осведоми се надменно костюмът и хлътна още по-дълбоко в креслото.
— Не ме познава! Мене не познава! Разбирате ли? — зарида секретарката.
— Моля да не ридаете в кабинета ми! — каза вече ядосано раздразнителният раиран костюм и придърпа с ръкав нов куп книжа с явната цел да им сложи резолюции.