— Не, не мога да гледам това, не мога! — възкликна Ана Ричардовна и избяга в стаята си, а след нея изхвърча като куршум и счетоводителят.
— Представете си само, седя си аз — разказваше, разтреперана от вълнение Ана Ричардовна — и влиза един котарак. Черен, едър като бегемот. Викнах му, разбира се: „Къш!“ Тъкмо се пръждоса, и влиза един шишко, и той с котарашка муцуна, и ми казва: „Вие, гражданко, как така викате на посетителите «къш?» — и хоп, право при Прохор Петрович. Викнах, разбира се, и подир него: «Вие луд ли сте?» А тоя нахалник право при Прохор Петрович и сяда срещу него в креслото. Пък той… той е рядко добра душа, но е нервен. Вярно е — кипна! Нервозен човек, работи като вол — кипна: «Вие — как така се вмъквате без позволение?» А оня нахалник, можете ли да си представите, разполага се в креслото и се усмихва: «Ами аз — казва — съм дошъл да си поговорим за една работа.» Прохор Петрович пак кипна: «Зает съм.» Пък оня, представяте ли си, му казва: «Ами, с нищо не сте зает…» А? И тогава естествено Прохор Петрович загуби търпение и кресна: «Що за безобразие? Изведете го, да ме вземат дяволите!» А оня, представете си, се усмихва: «Дяволите ли да ви вземат? Че защо не, може!» И фрас, не успях да извикам, и гледам оня с котарашката муцуна изчезна и се… седи… този костюм… Ъъъ!… — виеше Ана Ричардовна с разкривени, загубили всякакво очертание устни.
Тя се задави от риданията, пое си дъх и занарежда нещо вече съвсем безумно:
— И пише, пише, пише! Ще полудея! Говори по телефона! Костюмът! Всички се пръснаха като зайци!
Счетоводителят цял се тресеше. Но в този миг съдбата го отърва. В стаята на секретарката със спокойна, делова походка влизаше милицията в състав от двама души. Като ги видя, хубавицата ревна още по-силно и взе да сочи към вратата на кабинета.
— Да не ридаем сега, гражданко — каза спокойно първият, а счетоводителят, почувствал, че е съвсем излишен, изскочи от стаята и след минута беше на чист въздух. В главата му ставаше някакво течение, нещо бучеше като в комин, а сред бученето звучаха откъслечни думи от разказите на разпоредителите за снощния котарак, участвал в сеанса. Ооо! Дали пък не е било нашето котараче?
Понеже не свърши нищо в комисията, добросъвестният Василий Степанович реши да се отбие във филиала на улица Ваганковская и за да се поуспокои малко, вървя до филиала пеш.
Градският зрелищен филиал се помещаваше в поолющена от времето богаташка къща в дъното на един двор и беше прочут с порфирните колони във вестибюла.
Но не колоните смайваха този ден посетителите на филиала, а онова, което ставаше между тях.
Няколко посетители стояха вцепенени и гледаха плачещата госпожица, седнала до една масичка с подредена на нея специализирана зрелищна литература, която госпожицата продаваше. В дадения момент госпожицата не предлагаше никому от литературата и на изпълнените със съчувствие въпроси само махаше с ръка, а в това време и отгоре, и отдолу, и отстрани, във всички отдели на филиала кънтяха поне двайсет телефона и се съсипваха да звънят.
Госпожицата си поплака, после изведнъж трепна, викна истерично:
— Ето пак! — и неочаквано запя с неуверен сопран:
Славно море, ти, свещен наш Байкал…
Един куриер се подаде на стълбището, закани се някому с юмрук и запя заедно с госпожицата с груб, фалшив баритон:
Нашият кораб е бъчва от риба!…
Към гласа на куриера се присъединиха по-далечни гласове, хорът нарасна и най-сетне песента гръмна от всички кътчета на филиала. В най-близката стая №6, където беше счетоводно-контролният отдел, особено се открояваше нечия мощна и малко дрезгава октава. Засилилият се трясък на телефоните акомпанираше на хора.
Северен ветре, надуй ни платната!…“
дереше се куриерът на стълбите.
Сълзи се стичаха по лицето на госпожицата, тя се опитваше да стисне зъби, но устата й се отваряше от само себе си и тя пееше с една октава по-високо от куриера:
Ето, брегът там се вижда!
Безмълвните посетители на филиала бяха смаяни, че хористите, пръснати на различни места, се бяха спели толкова добре, сякаш целият хор стоеше пред невидим диригент и не откъсваше поглед от него.
Минувачите по Ваганковская спираха пред чугунената ограда на двора и се чудеха на веселбата, царяща във филиала.
Щом първият куплет свърши, песента изведнъж секна пак сякаш под палката на диригент. Куриерът тихо изпсува и изчезна. Тогава се отвори главният вход и се появи гражданин с пардесю, изпод което се подаваха пешовете на бяла престилка, а с него един милиционер.
— Вземете мерки, докторе, умолявам ви! — викна истерично госпожицата.