След половин час, съвсем изгубил ума и дума, счетоводителят се довлече до финзрелищния сектор с надеждата да се отърве най-сетне от държавните пари. Вече поучен от опита си, надникна най-напред внимателно в продълговатата зала, където зад матови стъкла със златни надписи седяха чиновниците. Счетоводителят не откри тук никакви признаци на тревога или неспокойствие. Беше тихо, както подобава на прилично учреждение.
Василий Иванович пъхна глава в прозорчето, на което пишеше: „Приемане на суми“, поздрави някакъв чиновник и учтиво помоли за приходен ордер.
— Защо ви е? — попита чиновникът през прозорчето.
„Странно!“ — помисли си счетоводителят. Учудването му беше съвсем естествено. За пръв път през живота си се сблъскваше с нещо подобно. Всеки знае колко е трудно да се получат пари, за това винаги могат да възникнат препятствия. Но в трийсетгодишната практика на счетоводителя не беше имало случай някой, било то юридическо или частно лице, да се затрудни да приеме пари.
Най-сетне мрежата се дръпна и счетоводителят пак се залепи за прозорчето.
— Много ли носите? — попита чиновникът.
— Двайсет и една хиляди, седемстотин и единайсет рубли.
— Охо! — кой знае защо, иронично подвикна чиновникът и подаде на счетоводителя зелено листче.
Добре запознат с формалностите, счетоводителят го попълни за миг и взе да развързва канапчето на пакета. Щом разопакова товара си, изведнъж му причерня пред очите и той болезнено измуча нещо.
Пред очите му запъстряха чуждестранни пари: имаше пачки канадски долари, английски фунтове, холандски гулдени, латвийски лати, естонски крони…
— Ето го един от фокусниците на „Вариете“! — чу се страшен глас над онемелия счетоводител. И Василий Степанович веднага бе арестуван.
(обратно)Глава 18. Посетители без късмет
По същото време, когато старателният счетоводител се носеше с таксито, за да се натъкне на пишещия костюм, от първокласния вагон №9 на киевския влак, пристигнал в Москва, слезе заедно с останалите един много приличен пътник с мукавено куфарче в ръка. Този пътник беше чичото на покойния Берлиоз, Максимилиан Андреевич Поплавски, икономист плановик, който живееше в Киев на бившата Институтска улица. Причина за пристигането на Максимилиан Андреевич в Москва беше получената от него завчера късно през нощта телеграма със следното съдържание:
Току-що ме прегази трамвай на Патриаршите. Погребението петък три часа следобед Ела Берлиоз
Максимилиан Андреевич минаваше, и то с право, за един от най-умните хора в Киев. Но и най-умният човек ще се обърка от подобна телеграма. Щом един човек телеграфира, че е прегазен, ясно е, че прегазването не е било смъртоносно. Но тогава защо ще има погребение? Или е в много тежко състояние и предвижда, че ще умре. Възможно, но тази точност е наистина много странна: как може все пак да знае, че ще го погребат в петък в три часа следобед? Странна телеграма!
Но умните хора затова са умни — да се оправят с обърканите работи. Много просто. Станала е грешка и телеграмата е била предадена изопачено. Думата „ме“ сигурно е попаднала тук от друга телеграма вместо думите „Берлиоз го“, което пък е станало „Берлиоз“ и е отишло в края на телеграмата. С такава поправка смисълът на телеграмата ставаше ясен, но, разбира се, трагичен.
Като се поуталожи пристъпът на мъка, покрусил съпругата на Максимилиан Андреевич, той незабавно се застяга за Москва.
Налага се да открием една тайна на Максимилиан Андреевич. Безспорно той жалеше племенника на жена си, загинал в разцвета на живота си. Но като делови човек разбираше също, че на погребението няма особена нужда от неговото присъствие. Въпреки това Максимилиан Андреевич много бързаше да отиде в Москва. Каква беше причината? Само една: жилището. Жилище в Москва — това не е шега работа! Кой знае защо, Максимилиан Андреевич не обичаше Киев и мисълта за преместване в Москва така го глождеше напоследък, че почна даже лошо да спи. Не го радваше пролетното пълноводие на Днепър, когато водата, скрива островите откъм ниския бряг и се слива с хоризонта. Не го радваше вълнуващата красота на изгледа, който се открива от подножието на паметника на княз Владимир. Не го очароваха слънчевите петна, които подскачат напролет по тухлените пътечки на Владимирския хълм. Не, всичко това не му трябваше, трябваше му само едно — да се премести в Москва.
Обявите във вестниците за замяна на апартамент в Киев, улица Институтска, срещу по-малко жилище в Москва не даваха никакъв резултат. Желаещи нямаше а дори и да се обаждаха понякога, предложенията им бяха недобросъвестни.