Телеграмата потресе Максимилиан Андреевич. Грехота беше да изпусне такъв момент. Деловите хора знаят, че такива моменти не се повтарят.
С една дума, независимо от всички трудности трябваше да успее да наследи апартамента на племенника на Садовая. Да, сложно, много сложно беше, но сложностите трябваше на всяка цена да бъдат преодолени. Опитният Максимилиан Андреевич знаеше, че за тази цел първата и абсолютно необходима стъпка беше следната: той трябваше на всяка цена да се регистрира поне временно в трите стаи на покойния племенник.
В петък Максимилиан Андреевич прекрачи прага на стаята, в която се помещаваше домсъветът на №302-бис на улица Садовая в Москва.
В тесничката стая, където на стената висеше стар плакат, изобразяващ в няколко картини начините за съживяване на удавен в река, зад кухненската маса седеше в пълна самота човек на средна възраст, небръснат и с тревожни очи.
— Мога ли да говоря с домоуправителя? — учтиво се осведоми икономистът плановик, свали шапка и сложи куфарчето си на свободния стол.
Този уж най-обикновен въпрос, кой знае защо, така смути седналия, че чак изразът на лицето му се промени. Очите му се разкривиха от тревога и той смотолеви неясно, че председателя го нямало.
— В къщи ли си е? — попита Поплавски. — Работата е много бърза.
Седналият отвърна пак нещо несвързано. Все пак стана ясно, че председателят не си е в къщи.
— Ами кога ще дойде?
Седналият не отговори и погледна някак тъжно през прозореца.
„Ах!…“ — каза си умният Поплавски и попита за секретаря.
Странният човек зад масата се изчерви от напрежение и пак неясно измърмори, че и секретаря го нямало… не се знае кога ще дойде… секретарят е болен…
„Аха!…“ — каза си Поплавски.
— Но все някой трябва да има от домсъвета, нали?
— Аз — обади се със слаб глас човекът.
— Вижте какво — заговори изтежко Поплавски, — аз съм единственият наследник на покойния Берлиоз, мой племенник, загинал, както ви е известно, на Патриаршите, и съм задължен, съгласно закона да приема наследството, състоящо се от нашия апартамент номер петдесет…
— Не съм в течение, другарю… — прекъсна го измъчен човекът.
— Но извинете — каза звучно Поплавски, — като член на домсъвета вие сте длъжен…
В този момент в стаята влезе някакъв гражданин. Като видя влезлия, седналият до масата пребледня.
— Членът на домсъвета Пятнажко? — попита влезлият.
— Аз — едва чуто отговори седналият.
Влезлият прошепна нещо на седналия и оня, съвсем сломен, се надигна от стола и след няколко секунди Поплавски остана сам в празната стая на домсъвета.
„Ох, какво усложнение! Как можа да се случи всичките отведнъж да ги…“ — мислеше си ядосан Поплавски, пресичайки асфалтирания двор, забързан към апартамент №50.
Щом икономистът плановик позвъни, веднага му отвориха и Максимилиан Андреевич влезе в полутъмното антре. Учуди го донякъде обстоятелството, че не беше ясно кой му отвори: в антрето нямаше никой освен един огромен черен котарак, седнал на стол.
Максимилиан Андреевич се покашля, пристъпи от крак на крак и тогава вратата на кабинета се отвори и в антрето излезе Коровиев. Максимилиан Андреевич го поздрави учтиво, но с достойнство, и каза:
— Името ми е Поплавски. Аз съм чичо на…
Но преди да довърши, Коровиев измъкна от джоба си мръсна кърпа, завря нос в нея и заплака.
— … покойния Берлиоз…
— Ах, да, ах, да! — прекъсна го Коровиев и свали кърпата от лицето си. — Щом ви видях, и се сетих, че сте именно вие! — Той се затресе от плач и възкликна: — Какво нещастие, а? Какви неща стават, само като си помисли човек? А?
— Трамвай ли го прегази? — попита шепнешком Поплавски.
— Чиста работа! — извика Коровиев и сълзите потекоха като ручеи изпод пенснето му. — Чиста работа! Аз бях свидетел. Няма да повярвате — хоп! И главата му отлетя! Десният крак — прас, на две. Левият — прас, на две! Ето докъде водят тия трамваи! — И тъй като явно не беше в състояние да се овладее, Коровиев сплеска нос в стената до огледалото и избухна в ридания.
Чичото на Берлиоз беше искрено смаян от поведението на непознатия. „Ето на, а пък казват, че в наше време нямало сърдечни хора!“ — помисли си той и усети, че и неговите очи почват да парят. Но в същото време неприятно облаче засенчи душата му и тутакси се промъкна като змийче мисълта дали не се е регистрирал вече този сърдечен човек в жилището на покойния, защото и такива неща са се случвали в живота.
— Извинете, вие приятели ли бяхте с моя покоен Миша? — попита той и избърса с ръкав сухото си ляво око, а с дясното изучаваше потресения от скръб Коровиев. Но оня така се разрида, че нищо не можа да се разбере, освен повтарящите се думи „прас — на две“ Като се нарида до насита, Коровиев се отлепи най-сетне от стената и произнесе: