— Не, не мога повече! Ще ида да изпия триста капки валериан с етер! — обърна към Поплавски мокро от сълзи лице и добави: — Това са те, трамваите!
— Извинете, вие ли ми телеграфирахте? — попита Максимилиан Андреевич и се напрегна мъчително: кой ли ще е този странен ревльо.
— Той — отговори Коровиев и посочи с пръст котарака.
Поплавски се опули, помисли, че не е чул добре.
— Не, не мога повече, смазан съм — продължи, подсмърчайки, Коровиев, — само като си спомня: колелото през крака… само колелото тежи над сто и петдесет кила… Фрас!… Ще ида да си легна, да заспя, да забравя — и той изчезна от антрето.
А котаракът се размърда, скочи от стола, на задни лапи, сложи предна лапа на кръста, зина с огромна уста и каза:
— Аз, аз пратих телеграмата. Е, и?
На Максимилиан Андреевич веднага му се зави свят, ръцете и краката му изтръпнаха, той изтърва куфара и седна на стола срещу котарака.
— Аз, струва ми се, на чист руски ви питам — сурово каза котаракът, — е, и какво?
Но Поплавски не даде никакъв отговор.
— Паспорта! — изрева котаракът и протегна угоена лапа.
Без да съобразява каквото и да било, без да вижда нищо друго освен двете искри, пламнали в котешките очи, Поплавски измъкна като кинжал паспорта от джоба си. Котаракът взе от масичката под огледалото очила с дебела черна рамка, надяна ги на муцуната си, така стана още по-внушителен, и дръпна от подскачащата ръка на Поплавски паспорта.
„Интересно, ще припадна ли, или не!“ — помисли си Поплавски. Отдалече се носеше хълцането на Коровиев, цялото антре се изпълни с миризма на етер, на валериан и още някаква отвратителна гадост.
— От кое районно управление е издаден документът? — попита котаракът, като се взираше в страницата. Отговор не последва.
— Четиристотин и дванайсето — сам си отговори котаракът, прекарвайки лапа по паспорта, който държеше наопаки, — ами да, разбира се! Знам го аз това управление! Те там изобщо не гледат на кого издават паспорти! Аз например не бих издал на такъв като вас! За нищо на света не бих му издал! Само един поглед — и моментално бих ви отказал! — котаракът така се разсърди, че запокити паспорта на пода. — Вашето присъствие на погребението се отменя — продължи котаракът с официален тон, — бъдете така любезен да заминете за местожителството си — и изрева към вратата: — Азазело!
На неговия зов в антрето се втурна един дребосък — накуцващ, в прилепнало черно трико, с нож, пъхнат в колана, червенокос, с жълт кучешки зъб и с перде на лявото око.
Поплавски усети, че се задушава, стана от стола и заотстъпва, притиснал ръка към сърцето си.
— Азазело, изпрати го! — заповяда котаракът и излезе от антрето.
— Поплавски — изгъгна тихо влезлият, — надявам се, вече всичко е ясно? Поплавски кимна.
— Връщай се веднага в Киев — продължи Азазело, — кротувай си там и не мечтай за никакви апартаменти в Москва, ясно ли е?
Този дребосък, който вдъхваше на Поплавски смъртен ужас с кучешкия си зъб, с ножа и кривогледото си око, стигаше едва до рамото на икономиста, но действаше енергично, последователно и организирано.
Преди всичко той вдигна паспорта й го подаде на Максимилиан Андреевич, който пое документа с изтръпнала ръка. После така нареченият Азазело с една ръка вдигна куфара, с другата разтвори широко вратата и като хвана под ръка чичото на Берлиоз, изведе го на площадката на стълбището. Поплавски се опря на стената. Без ключ Азазело отвори куфара, измъкна от него огромна печена кокошка без едната кълка, увита в мазен вестник, и я пльосна на площадката. После измъкна два ката бельо, ремък за точене на бръснач, книга и някакъв калъф и изрита в шахтата на стълбището всичко с изключение на кокошката. Натам отхвърча и опразненият куфар. Чу се как той избумтя долу и ако се съди по звука, капакът му се откачи.
После червенокосият разбойник хвана кокошката за другата кълка и с цялата кокошка така силно и страшно фрасна Поплавски през врата, че туловището на кокошката отскочи, а кълката остана в ръцете на Азазело. „В дома на Облонски всичко се обърка“, както с основание се е изразил именитият писател Лев Толстой. Точно така би казал той и в дадения случай. Да! Всичко се обърка пред погледа на Поплавски. Дълга искра прелетя пред очите му, после някаква траурна змия, която угаси моментално майския ден и Поплавски се отърколи презглава по стълбата с паспорта в ръка. Като долетя до завоя, той изби с крак прозореца на долната площадка и се пльосна на едно стъпало. Покрай него заподскача надолу безкраката кокошка и падна в шахтата. Останалият горе Азазело в миг оглозга кълката, а кокала пъхна в страничното джобче на костюма си, влезе в апартамента и затвори с трясък вратата зад гърба си. В това време отдолу се дочуха предпазливи стъпки на човек, който се качваше.