Поплавски изтича още един етаж по долу, седна на дървената пейка на площадката и си пое дъх.
Някакъв дребничък възрастен човек с неизразимо печално лице, със старомоден костюм от шантунг и кървава сламена шапка със зелена лента се качваше нагоре по стълбите и спря до Поплавски.
— Позволете да ви запитам, гражданино — каза тъжно човечето с шантунга, — къде е апартамент номер петдесет?
— По-нагоре! — отвърна отсечено Поплавски.
— Покорно ви благодаря, гражданино — пак така тъжно каза човечето и тръгна нагоре, а Поплавски стана и хукна надолу.
Възниква въпросът, дали Максимилиан Андреевич не бързаше към милицията да се оплаче от разбойниците, извършили над него дивашко насилие посред бял ден? Не, в никакъв случай, това може да се каже със сигурност. Да влезе в милицията и да заяви, че видите ли, преди малко един котарак с очила чете паспорта ми, а после един човек с трико и с нож… не, граждани, Максимилиан Андреевич беше наистина умен човек.
Той беше вече долу и до външната врата видя друга, на някакво килерче. Стъклото на вратата беше счупено. Поплавски пъхна паспорта си в джоба и се озърна с надеждата да види своите изхвърлени вещи. Но от тях нямаше и следа. Поплавски се учуди колко малко го огорчи това. Занимаваше го друга интересна и примамлива мисъл: да провери на гърба на онова човече още веднъж проклетия апартамент. И наистина, щом пита къде е, значи отива там за пръв път. Следователно ще се навре право в лапите на бандата, която се е залостила в апартамент №50. Нещо подсказваше на Поплавски, че човечето много скоро ще излезе оттам. На никакво погребение на никакъв племенник Максимилиан Андреевич, разбира се, вече нямаше намерение да ходи, а до киевския влак имаше доста време. Икономистът се озърна и се шмугна в килерчето. В това време далече горе хлопна врата. „Влязъл е!“ — помисли си със замряло сърце Поплавски. В килерчето беше хладно, миришеше на мишки и на ботуши. Максимилиан Андреевич седна на някакво пънче и реши да чака. Позицията беше удобна, от килерчето добре се виждаше изходната врата на шести вход.
Но на киевчанина му се наложи да чака по-дълго, отколкото предполагаше. Стълбището, кой знае защо, през цялото време беше пусто. Чуваше се добре и най-сетне на петия етаж хлопна врата. Поплавски замря. Да, неговите стъпчици. „Слиза.“ Отвори се врата един етаж по-долу. Стъпките замряха. Женски глас. Гласът на тъжния човек, да… неговият глас… Произнесе нещо като: „Оставете ме на мира, за бога…“ Ухото на Поплавски стърчеше през строшения прозорец. Това ухо долови женски смях. Бързи и енергични стъпки надолу. И ето, мярна се гърбът на жена. Тази жена със зелена мушамена чанта в ръка излезе през вратата към двора. А стъпките на онова човече се чуха пак. „Странно, той се връща в апартамента! Дали не е и той от шайката! Да, връща се. Ето, горе пак се отвори вратата. Е, нищо, ще почакаме малко.“
Този път не се наложи да чака дълго, Скърцане на врата. Стъпките замряха. Див писък. Мяукане на котка. Стъпки — бързи, ситни, надолу, надолу!
Поплавски дочака. Като се кръстеше и мърмореше нещо, край него прелетя печалният човек, вече без шапка, със съвсем обезумяло лице, изподрана плешивина и съвсем мокър панталон. Той задърпа дръжката на изходната врата и в страха си не можеше да съобрази накъде се отваря — навън или навътре, — най-сетне се оправи и излезе на открито, на слънце.
Проверката на апартамента беше извършена и без да мисли повече нито за покойния племенник, нито за жилището, потрепервайки само при мисълта за опасността, на която се бе изложил, Максимилиан Андреевич изхвърча на двора, шепнейки само: „Всичко е ясно! Всичко е ясно!“ След няколко минути тролеят отнасяше икономиста плановик към Киевската гара.
Докато икономистът седеше долу в килерчето, на дребното човече му се случи пренеприятна история. Човечето беше бюфетчия във „Вариете“ и се казваше Андрей Фокич Соков. Докато траеше следствието във „Вариете“, Андрей Фокич стоеше настрана от всичко и хората забелязаха само, че е станал още по-тъжен, отколкото си беше поначало, и освен това, че е научил от куриера Карпов къде е отседнал пристигналият маг.