— Тц тц тц! — възкликна артистът. — Нима са повярвали, че банкнотите са истински? Не допускам дори мисълта да са го направили съзнателно.
Бюфетчията се озърна някак криво и страдалчески, но си премълча.
— Нима са мошеници? — попита магът гостенина си. — Нима сред московчани има мошеници?
Вместо отговор бюфетчията толкова горчиво се усмихна, че всякакви съмнения се изпариха: да, сред московчани има мошеници.
— Това е низост! — възмути се Воланд. — Вие сте беден човек… беден човек сте, нали?
Бюфетчията сви глава между раменете и стана ясно, че той е беден човек.
— Колко спестени пари имате?
Въпросът беше зададен със съчувстващ тон, но все пак такъв въпрос не може да не се признае за неделикатен. Бюфетчията се обърка.
— Двеста четирийсет и девет хиляди рубли в пет спестовни каси — обади се от съседната стая пресипнал глас — и в къщи, под дюшечето, двеста златни монети по десет рубли.
Бюфетчията сякаш се залепи за табуретката си.
— Е, това, разбира се, не са много пари — каза снизходително Воланд на своя гост, — макар че всъщност и те не ви трябват. Вие кога ще умрете?
Сега вече бюфетчията се възмути.
— Това никой не знае и никого не засяга — отговори той.
— Бре, никой не знаел — чу се същият отвратителен глас откъм кабинета, — много сложно, нали, биномът на Нютон! Той ще умре след девет месеца, през февруари идната година, от рак на черния дроб в клиниката на Първи московски държавен университет, четвърта стая.
Бюфетчията прежълтя.
— Девет месеца — пресмяташе замислен Воланд, — двеста четирийсет и девет хиляди… Значи, някъде към двайсет и седем хиляди на месец, нали? Не е много, но за скромен живот стига. Като добавим и ония жълтици…
— Той няма да успее да ги реализира — намеси се същият глас и вледени сърцето на бюфетчията, — след смъртта на Андрей Фокич къщата веднага ще бъде съборена и парите ще отидат в Държавната банка.
— Не бих ви съветвал да постъпвате в клиниката — продължи артистът, — какъв смисъл има да умирате в болнична стая сред стенанията и хриповете на обречените? Не е ли по-добре да уредите с тези двайсет и седем хиляди пиршество и да глътнете отрова, да се преселите в отвъдния свят сред звуците на струни, обкръжен от пийнали красавици и буйни приятели?
Бюфетчията седеше неподвижен и изведнъж много остарял. Тъмни сенки обкръжиха очите му, бузите и долната му челюст увиснаха.
— Впрочем ние се размечтахме — възкликна домакинът — да се заловим за работа. Покажете ми вашата нарязана хартия.
Бюфетчията измъкна развълнуван от джоба си пакет, разгърна го и се вцепени. В парчето бяха увити банкноти по десет рубли,
— Скъпи мой, вие наистина сте болен — каза Воланд и сви рамене.
Бюфетчията стана с налудничава усмивка от табуретката.
— Ами — заекна той, — ами ако те пак, такова…
— Хм… — замисли се артистът — ами тогава елате пак тук. Заповядайте! Радвам се, че се запознахме…
В този миг от кабинета изскочи Коровиев, вкопчи се в ръката на бюфетчията, взе да я разтърсва и да умолява Андрей Фокич да предаде на всички, всички, поздравите му. Вече без да разбира каквото и да било, бюфетчията тръгна към антрето.
— Хела, изпрати го! — викаше Коровиев. Пак онази голата червенокоса в антрето! Бюфетчията се измъкна през вратата, изписука: „Довиждане“ и си тръгна като пиян. Заслиза надолу, седна на стъпалата, извади пакета и провери — банкнотите си бяха на мястото.
В това време от един апартамент на този етаж излезе жена със зелена чанта. Като видя човека, седнал на стъпалата и загледан тъпо в парите, усмихна се и каза замислено:
— Ама че къща! И тоя от сутринта е фиркан. И пак са строшили прозореца на стълбището. — Вгледа се по-внимателно в бюфетчията и добави: — Брей, пък много пари имате, гражданино, с лопата да ги ринеш! Да беше ми дал и на мене! А?
— Оставете ме на мира, за бога! — уплаши се бюфетчията и бързо прибра парите. Жената се разсмя.
— Бе я върви по дяволите, циция такава! Шегувам се — и заслиза надолу.
Бюфетчията се надигна бавно, посегна с ръка да си оправи шапката и се убеди, че я няма на главата му. Ужасно не му се връщаше, но му дожаля за шапката. Поколеба се малко и все пак се върна и позвъни.
— Какво има пак? — попита го проклетата Хела.
— Шапчицата съм си забравил — прошепна бюфетчията, като сочеше плешивата си глава. Хела се обърна. Бюфетчията мислено плю и затвори очи. Когато ги отвори, Хела му подаваше шапка и шпага с тъмна дръжка.
— Не е мое — прошепна бюфетчията, отблъсна шпагата и бързо си сложи шапката.