— Нима дойдохте без шпага? — учуди се Хела.
Бюфетчията измърмори нещо и бързо заслиза. Стана му някак непонятно и много горещо с шапката, той я свали, подскочи от страх и тихо изпищя: в ръцете си държеше кадифена барета с проскубано петльово перо. Бюфетчията се прекръсти. В същия миг баретата измяука, превърна се в черно котенце, скочи пак върху плешивата глава на Андрей Фокич и впи нокти в нея. Бюфетчията нададе отчаян вик и се втурна надолу, а котето падна от главата му и се юрна по стълбите нагоре.
Щом се озова най-сетне на двора, бюфетчията хукна в тръс към улицата и напусна завинаги дяволската къща №302-бис.
По-нататъшната му съдба е много добре известна. Щом изтича навън, бюфетчията налудничаво се озърна, сякаш търсеше нещо. След минута беше на отсрещната страна на улицата, в аптеката. Още щом произнесе: „Кажете, моля ви…“ — и жената зад тезгяха възкликна:
— Гражданино! Цялата ви глава е в рани!
След четири-пет минути бюфетчията беше превързан с марля и вече знаеше, че за най-добри специалисти по чернодробни заболявания се смятат професорите Бернадски и Кузмин, попита кой от тях живее по-наблизо, просия от радост, когато разбра, че Кузмин живее буквално на две крачки в малка бяла къща, и след миг беше там. Жилището беше старо, но много, много уютно. Бюфетчията запомни, че срещна най-напред една стара слугиня, която искаше да поеме шапката му, но понеже той беше без шапка, слугинята, премлясквайки с беззъба уста, изчезна някъде.
Вместо нея до едно огледало и май под някакъв портал видя жена на средна възраст, която веднага каза, че може да го запише чак за деветнайсети, не по-рано. Бюфетчията тутакси се сети какво ще го спаси. Надникна с угасващ поглед през портала, където в нещо като чакалня седяха трима души, и прошепна:
— Безнадеждно болен съм…
Жената погледна с недоумение бинтованата глава на бюфетчията, поколеба се, каза:
— Добре тогава… — и пусна бюфетчията през портала.
В същия миг отсрещната врата се отвори, в нея блесна златно пенсне. Жената с бяла престилка каза:
— Граждани, този болен ще влезе с предимство. И преди да успее да се озърне, бюфетчията се озова в кабинета на професор Кузмин. Нищо страшно, тържествено и медицинско нямаше в тази продълговата стая.
— Какво ви е? — попита с приятен глас професор Кузмин и погледна малко тревожно бинтованата му глава.
— Току-що научих от достоверен източник — отговори бюфетчията, като поглеждаше малко налудничаво към снимката на някаква група, сложена в рамка, — че през февруари идната година ще умра от рак на черния дроб. Умолявам ви да го спрете.
Както си седеше, професор Кузмин се отметна назад към високата кожена готическа облегалка на креслото.
— Извинете, не ви разбрах… при лекар ли сте ходили? Защо главата ви е бинтована?
— Какъв лекар… Да можехте да го видите тоя лекар!… — изведнъж зъбите му затракаха. — На главата ми не обръщайте внимание, тя няма нищо общо — отговори бюфетчията, — за главата хич да не ви е еня, тя наистина няма нищо общо. Рак на черния дроб, моля ви да го спрете!…
— Но, извинете, кой ви го каза?
— Вярвайте му — помоли горещо бюфетчията, — той знае всичко!
— Нищо не разбирам — сви рамене професорът и се отмести заедно с креслото от писалището. — Как може да знае кога ще умрете? Още повече щом не е лекар!
— В четвърта стая — отвърна бюфетчията. Тогава професорът изгледа пациента, главата му, мокрия панталон и си помисли: „Само това липсваше! Луд!“ Попита:
— Пиете ли водка?
— Никога не съм близвал — отговори бюфетчията. След минута той вече лежеше съблечен върху студената мушама на кушетката, а професорът мачкаше стомаха му. Трябва да кажем, че бюфетчията изведнъж живна. Професорът твърдеше категорично, че поне засега, за момента, няма никакви признаци на рак, но щом е така… щом се страхува и някакъв шарлатанин го е уплашил, трябва да се направят всички проби… Професорът дращеше на отделни листчета, обясняваше къде трябва да отиде, какво да занесе. Освен това му даде бележка за невропатолога професор Буре и каза на бюфетчията, че е много зле с нервите.
— Колко ви дължа, професоре? — попита с нежен и треперещ глас бюфетчията, измъквайки натъпкания си портфейл.
— Колкото обичате — отсечено и сухо отговори професорът.
Бюфетчията извади трийсет рубли и ги сложи на масата, а после с учудваща мекота, сякаш пипаше с котешка лапичка, сложи върху банкнотите звънтящо фишече.
— Какво е това? — попита Кузмин и засука мустак…
— Не ми отказвайте, гражданино професор — прошепна бюфетчията, — умолявам ви, спрете рака!