— Приберете веднага златото си — каза професорът, горд от себе си, — по-добре си пазете нервите. Още утре дайте урина за анализ, не пийте много чай и яжте съвсем безсолно.
— И супата ли да не соля? — попита бюфетчията.
— Нищо няма да солите! — заповяда Кузмин.
— Еех!… — възкликна тъжно бюфетчията, загледан с умиление в професора, прибра златните рубли и заотстъпва заднишком към вратата.
Тази вечер професорът нямаше много пациенти и скоро си отиде последният. Докато събличаше бялата престилка, професорът погледна към мястото, където бюфетчията беше оставил парите, и видя, че там няма никакви пари, ами три етикета от вино „Абрау Дюрсо“.
— Какво е това, по дяволите?! — измърмори Кузмин и повлякъл по пода пешовете на престилката, заопипва хартийките. — Той значи, е не само шизофреник, но и мошеник! Все пак не мога да разбера какво искаше от мен? Бележка за анализ на урината? О! Откраднал е дрехите от закачалката! — и се втурна в антрето, все още с ръка в единия ръкав на престилката. — Ксения Никитишна — викна рязко от вратата на антрето, — я вижте дрехите тука ли са?
Изясни се, че всички дрехи са си на мястото. Но за сметка на това, когато професорът се върна и съблече най-сетне престилката, той сякаш се залепи за паркета, приковал поглед в бюрото. На мястото, където бяха етикетите, беше клекнало котенце сираче с нещастна муцунка и мяукаше над паничка с мляко.
— На какво прилича това, моля ви се?! Това вече… — и той усети как тилът му се вледенява.
Ксения Никитишна чу тихия и жалостен вик на професора, дотича и веднага го успокои напълно, като каза, че положително някой пациент е подхвърлил котето, което често се случвало у професори.
— Сигурно са бедни — обясни Ксения Никитишна, — а у нас, то се знае…
Взеха да се чудят и да гадаят кой ли е могъл да го подхвърли. Подозрението падна върху старицата с язва на стомаха.
— Сигурно е тя — твърдеше Ксения Никитишна, — разсъждавала е така: аз и без туй ще умра, ама жалко за котенцето.
— Но моля ви се — развика се Кузмин. — Ами млякото?… И него ли е донесла? Ами паничката?!
— Донесла го е в шишенце, тука го е изляла в паничката — обясни Ксения Никитишна.
— Както и да е, махнете и котето, и паничката — каза Кузмин и лично изпрати Ксения Никитишна до вратата. Когато се върна, обстановката се беше променила.
Докато окачваше престилката на пирона, професорът чу навън силен смях. Като надникна, естествено се вцепени. През двора към пристройката в другия му край притичваше дама само по комбинезон. Професорът дори знаеше името й — Маря Александровна. Смееше се едно момче.
— Срамота! — каза презрително Кузмин.
В същия миг в стаята на дъщерята на професора грамофонът засвири фокстрота „Алилуя“, а зад гърба на професора зачурулика птиче. Той се обърна и видя, че по бюрото му подскача едър врабец.
„Хм… спокойно… — каза си професорът — влязъл е, когато се дръпнах от прозореца. Всичко е наред“ — заповяда си професорът, усещайки, че всичко е в пълен хаос и, разбира се, преди всичко заради тоя врабец. Професорът се взря в него и веднага се убеди, че врабецът не е съвсем обикновен врабец. Отвратително врабче, накуцваше с лявото краче, явно се кълчеше, влачеше го и подскачаше със синкопи, с една дума — танцуваше фокстрот под звуците на грамофона като пияница в кръчма, хулиганстваше разпасано и поглеждаше нагло професора. Ръката на Кузмин хвана слушалката, той реши да се обади на съкурсника си Буре, да го попита какво означават на шейсетгодишна възраст подобни врабченца и внезапен световъртеж?
А врабчето през това време кацна върху подарената мастилница, нацвъка я (не се шегувам!), литна, увисна във въздуха, после клъвна с все сила, сякаш със стоманена човка, стъклото на снимката, на която се кипреше целият университетски випуск от 94-а година, строши стъклото на парчета и чак тогава излетя през прозореца. Професорът набра друг номер и вместо да се обади на Буре, звънна в магазина за пиявици, каза, че се обажда професор Кузмин и помоли веднага да изпратят на адреса му пиявици.
Щом остави слушалката, той се обърна и нададе вопъл. До бюрото седеше жена с касинка на милосърдна сестра и чанта с надпис: „Пиявици“. Професорът закрещя, защото се взря в устата й: тя беше мъжка, разкривена, голяма до ушите, с щръкнал кучешки зъб. Очите на сестрата бяха мъртви.
— Паричките ще ги прибера — каза с мъжки бас сестрата, — няма що да се търкалят тука. — Загреба с птича лапа етикетите и почна да се топи във въздуха.
Минаха два часа. Професор Кузмин седеше в спалнята си на леглото и по слепоочията му, зад ушите и по врата му висяха пиявици. В другия край на кревата, върху копринения юрган, беше седнал професор Буре — човек с побелели мустаци, — той гледаше съчувствено Кузмин и го успокояваше, че няма нищо. Навън вече беше нощ.