— Наташа, засрамете се! — каза Маргарита Николаевна. — Вие сте грамотно, умно момиче; по опашките се разнасят какви ли не лъжи, а вие ги повтаряте!
Наташа пламна и възрази много разпалено, че не е никаква лъжа и тя със собствените си очи видяла днес в гастронома на Арбат една гражданка, която влязла в гастронома с обувки, а докато плащала на касата, обувките изчезнали от краката й и тя застанала по чорапи. Стои опулена! На едната й пета — дупка. А обувките й били вълшебни — от онова представление.
— И си тръгна така?
— Така си тръгна! — извика Наташа и пламна още по-силно от яд, че не й вярват. — Маргарита Николаевна, ами нощес милицията арестувала стотина души. Гражданките си излизали от онуй представление само по кюлоти и хуквали по Тверская.
— Ти това явно от Даря си го чула — каза Маргарита Николаевна, — отдавна съм я забелязала, че много лъже.
Смешният разговор завърши за Наташа с приятна изненада. Маргарита Николаевна отиде в спалнята и се върна оттам с чифт чорапи и шишенце одеколон. Каза на Наташа, че иска и тя да направи фокус, подари й чорапите и шишенцето и Добави, че я моли само да не тича по Тверская по чорапи и да не слуша Даря. Господарката и домашната прислужница се целунаха и се разделиха.
Отпусната върху удобната мека седалка в тролея, Маргарита Николаевна пътуваше по Арбат и ту си мислеше за свои работи, ту надаваше ухо на онова, което си шепнеха двама граждани, седнали при нея.
А те се озъртаха от време на време да не ги слуша някой и си шепнеха явни дивотии. Едрият месест човек с шарещи свински очета, седнал до прозореца, тихо говореше на дребничкия си съсед, че се наложило да покрият ковчега с черен плат…
— Не може да бъде! — шепнеше поразен дребничкият. — Нечувано!… Ами Желдибин взе ли мерки?
Сред равномерното бучене на тролея откъм прозореца долиташе:
— Криминалната милиция… скандал… чиста мистика!…
От тези откъслеци Маргарита Николаевна скалъпи нещо що-годе свързано. Гражданите си шепнеха как на някакъв покойник — не му казаха името — днес сутринта му откраднали от ковчега главата. Затова този Желдибин сега е толкова притеснен. А тия, дето си шепнат в тролея, също имат някакво отношение към ограбения покойник.
— Дали ще успеем да купим цветя? — тревожеше се нисичкият. — Казваш, че кремацията е в два?
Най-сетне на Маргарита Николаевна й дотегна да слуша тайнственото дърдорене за откраднатата от ковчега глава и тя се зарадва, че ще слиза.
След няколко минути Маргарита Николаевна вече седеше на една пейка пред Кремълската стена, откъдето се виждаше Манежът.
Маргарита Николаевна примижаваше от яркото слънце, спомняше си снощния сън и как точно преди една година, в същия ден и час, на същата пейка беше седяла с него. И също като тогава черната чантичка лежеше на пейката до нея. Днес него го нямаше, но мислено Маргарита Николаевна разговаряше пак с него: „Ако си изселен, защо не ми се обаждаш? Нали други се обаждат. Или вече не ме обичаш? Не знам защо, но не вярвам да е така. Значи, са те изселили и ти си умрял… Тогава, моля те, пусни ме, позволи ми свободно да живея, да дишам въздух.“ След това си отговаряше вместо него: „Ти си свободна… Нима ти преча?“ И му възразяваше: „Но това не е отговор. Иди си от паметта ми, тогава ще съм свободна.“
Край Маргарита Николаевна минаваха хора. Някакъв мъж се извърна към добре облечената жена, привлечен от красотата и самотата й. Той се покашля и приседна на крайчеца на пейката на Маргарита Николаевна. Мъжът събра смелост и подхвана:
— Днес времето с положителност е хубаво…
Но Маргарита го изгледа така мрачно, че той стана и си отиде.
„Ето ти пример — каза мислено Маргарита на онзи, който беше неин повелител, — всъщност защо изгоних този мъж? Аз скучая, а в този донжуан нямаше нищо лошо освен може би това глупаво «с положителност»? Защо седя като кукумявка сама пред тая стена? Защо съм изхвърлена от живота?“
Тя съвсем се натъжи и посърна. Но изведнъж същата утринна вълна на очакване и възбуда я тласна в гърдите. „Да, нещо ще се случи!“ Вълната я тласна втори път и тя разбра, че е звукова вълна. Сред градския шум все по-ясно се чуваха приближаващи се удари на барабан и звуците на духови инструменти, свирещи малко фалшиво.
Пръв се появи милиционер на кон, който мина бавно край оградата на градината, а след него трима пеши. После се зададе бавно камион с музиканти. Зад тях почти пълзеше съвсем нова открита катафалка с ковчег, отрупан с венци, а по ъглите на платформата стърчаха четирима души: трима мъже и една жена. Даже от това разстояние Маргарита можа да види, че изразът на застаналите върху катафалката хора, които изпращаха покойника в последния му път, беше някак странно объркан. Това важеше най-вече за гражданката, застанала в левия заден ъгъл на камионетката катафалка. Дебелите бузи на гражданката сякаш бяха още по-издути от някаква пикантна тайна, плувналите в лой оченца проблясваха с двусмислени пламъчета. На човек му се струваше, че още миг и гражданката няма да издържи, ще смигне към покойника и ще каже: „Да сте виждали нещо подобно? Същинска мистика!“ Много смутени бяха и лицата на хората, навярно близо триста души, които вървяха бавно в траурна процесия след катафалката.