Маргарита изпращаше с поглед шествието, вслушваше се как заглъхва в далечината унилият турски барабан, който повтаряше монотонно „бум, бум, бум!“ и си мислеше: „Какво странно погребение… И каква тъга навява това «бум»! Ах, аз наистина съм готова да си дам душата на дявола, само да разбера дали е жив… Интересно кого ли погребват?“
— Михаил Александрович Берлиоз — чу тя до себе си малко носов мъжки глас, — председателя на МАССОЛИТ.
Маргарита Николаевна се обърна учудена и видя на пейката си гражданин, който, изглежда, беше седнал безшумно, докато Маргарита гледаше подир шествието и навярно от разсеяност беше задала гласно последния въпрос.
В това време процесията тръгна още по-бавно, навярно задържана от светофарите на пътя й.
— Да — продължи неизвестният гражданин, — в странно настроение са. Изпращат покойник, а мислят само къде ли се е дянала главата му.
— Каква глава? — попита Маргарита и се вгледа в неочаквания съсед. Съседът се оказа дребничък, с огненочервена коса, с щръкнал кучешки зъб, колосана риза и хубав раиран костюм, с лачени обувки и бомбе. Беше с ярка вратовръзка. Странното беше, че от джобчето на този гражданин, джобче, в което мъжете носят обикновено кърпа за нос или автоматична писалка, стърчеше оглозган пилешки кокал.
— Ами вижте какво — обясни червенокосият, — тази сутрин в зала „Грибоедов“ някой отмъкнал от ковчега главата на покойника.
— Как е възможно? — възкликна неволно Маргарита и веднага си спомни шепненето в тролея.
— Дяволска работа! — отвърна безочливо червенокосият. — Впрочем смятам, че най-добре е този въпрос да се зададе на Бегемот. Много майсторски е дигната. Грандиозен скандал! Какво да ви кажа — то наистина да се чуди човек кому и за какво е изтрябвала тая глава!
Колкото и да беше погълната от собствените си грижи, Маргарита Николаевна все пак беше изненадана от странните измишльотини на непознатия гражданин.
— Извинете! — възкликна тя изведнъж. — На кой Берлиоз? Същия, за когото днес във вестниците…
— Ами да, да…
— Значи, зад ковчега му вървят литератори? — попита Маргарита и изведнъж се ухили.
— Ами естествено!
— Вие познавате ли ги добре?
— Всички до един — отвърна червенокосият.
— Кажете — заговори Маргарита и гласът й стана глух, — не виждате ли между тях критика Латунски?
— Че може ли без него? — отговори червенокосият. — Ей го ей там от края, в четвъртия ред.
— Русият? — попита Маргарита и присви очи.
— С пепеляворусата коса… Вижте, сега вдигна очи към небето.
— Дето прилича на католически свещеник?
— Той същият!
Загледана в Латунски, Маргарита не зададе друг въпрос.
— Както виждам — усмихна се червенокосият, — вие мразите този Латунски.
— Аз и други хора мразя — процеди през зъби Маргарита, — но това не е интересна тема за разговор.
В това време процесията продължи пътя си; след пешеходците се заточиха леки коли, повечето от тях празни.
— Да, наистина, не е много интересна, Маргарита Николаевна!
Маргарита се учуди:
— Вие ме познавате?
Вместо отговор червенокосият свали бомбето с почтителен жест.
„Каква разбойническа мутра!“ — помисли си Маргарита, като се взираше в своя уличен събеседник.
— Но аз не ви познавам, — каза сухо Маргарита.
— Че откъде ще ме познавате? Впрочем изпратен съм при вас по една работа.
Маргарита побледня и се дръпна.
— Направо с това да бяхте почнали — заговори тя, — а не да дрънкате разни врели-некипели за отрязаната глава! Искате да ме арестувате?
— Нищо подобно — възкликна червенокосият, — на какво прилича това: щом заговориш с някого, значи искаш да го арестуваш! Чисто и просто съм пратен при вас по работа.
— Нищо не разбирам, каква работа?
Червенокосият се озърна и каза тайнствено: