От огледалото към трийсетгодишната Маргарита гледаше чернокоса двайсетгодишна жена с естествено къдрава коса — тя се смееше неудържимо и зъбите й блестяха.
Като се насмя до насита, Маргарита се изхлузи от хавлията, загреба от лекия мазен крем и силно заразтрива с него кожата на тялото си. То веднага порозовя и пламна. След това внезапно, сякаш от мозъка й бяха извадили игла, утихна болката в слепоочието, която я беше мъчила цялата вечер след срещата в Александровската градина, мускулите на ръцете и краката й се стегнаха, а после тялото на Маргарита стана безтегловно.
Тя подскочи и увисна във въздуха над килима, после усети леко притегляне и пак докосна пода.
— Ах какъв чудесен крем! Ах, какъв чудесен крем! — Възкликна Маргарита и се хвърли в едно кресло.
След намазването тя се промени не само външно. Сега в нея, във всяка фибра на тялото й, кипеше радост и тя я усети като мехурчета, които я боцкаха леко по цялото тяло. Маргарита се усети свободна, свободна от всичко. Освен това разбра съвсем ясно, че се беше случило тъкмо онова, което й бе подсказало още сутринта нейното предчувствие, и че тя напуска, завинаги този дом и предишния си живот. Но от предишния й живот се откъсна все пак мисълта, че трябва да изпълни един-единствен последен дълг, преди да започне това ново и необикновено нещо, което я издига нагоре във въздуха. Както си беше гола, тя изтича от спалнята в кабинета на мъжа си, като се вдигаше непрекъснато във въздуха, запали лампата и се устреми към бюрото. Откъсна лист от бележник и написа бързо и без поправки с едри букви:
Прости ми и колкото можеш по-скоро ме забрави. Напускам те завинаги. Не ме търси, няма смисъл. Аз станах вещица от мъката и бедите, които ме сполетяха. Време е да тръгвам. Прощавай. Маргарита.
С напълно облекчена душа Маргарита прелетя в спалнята, а подире й се втурна Наташа, понесла разни неща. И тутакси всички тези неща — дървена закачалка с рокля, дантелени кърпички, сини атлазени обувки с калъпи и някакво коланче, — всичко се свлече на пода и Наташа плесна с освободилите се ръце.
— Аа, хубава ли съм? — възкликна високо и дрезгаво Маргарита Николаевна. — Но как? — зашепна Наташа и заотстъпва назад. — Как го правите, Маргарита Николаевна?
— С крем! Крема, крема — отговори й Маргарита, посочи искрящата златна кутийка и се завъртя пред огледалото.
Забравила за падналата на пода измачкана рокля, Наташа изтича до огледалото и впери алчни, пламнали очи в остатъците от крема. Устните й шепнеха нещо. Тя се обърна отново към Маргарита и изрече с благоговение:
— Ами кожата ви! Ах, каква кожа! Маргарита Николаевна, кожата ви свети! — но веднага се опомни, изтича към роклята, вдигна я и я заоправя.
— Оставете! Оставете това! — извика й Маргарита. — По дяволите, зарежете всичко! Впрочем не, вземете я за спомен. Чувате ли, вземете я за спомен. Вземете всичко в стаята.
Стъписана, Наташа впери за миг луд поглед в Маргарита, после увисна на врата й, взе да я целува и да вика:
— Като атлазена сте! И блестите! Атлазена! Ами веждите, веждите!
— Вземете всичките ми тоалети, вземете парфюмите, скрийте ги в сандъка си — викаше Маргарита, — само бижута не вземайте, че ще ви обвинят в кражба!
Наташа награби накуп каквото й падна подръка — рокли, обувки, чорапи, бельо — и изчезна от спалнята.
В това време някъде откъм отсрещната страна на уличката през отворен прозорец се отскубна и полетя гръмогласен виртуозен валс, после се чу бръмченето на спираща пред вратата лека кола.
— Ей сега ще се обади Азазело! — възкликна Маргарита, заслушана в леещия се над уличката валс. — Той ще се обади! А чужденецът е безопасен. Да, сега разбирам, че е безопасен!
Отново се чу колата, която сега се отдалечаваше от входа. Хлопна градинската врата и по плочите на алеята закънтяха стъпки.
„Това е Николай Иванович, по стъпките го познавам — помисли си Маргарита, — трябва да измисля на сбогуване нещо много смешно и интересно.“
Маргарита дръпна рязко пердето встрани и възседна като амазонка перваза, прегърнала с ръце коляното си. Лунната светлина я близна по дясното бедро. Маргарита вдигна глава към луната и придаде на лицето си замислен и поетичен израз. Стъпките изкънтяха още веднъж-дваж, после внезапно стихнаха. Маргарита се полюбува още малко на луната, въздъхна от приличие, обърна глава към градината и наистина видя Николай Иванович, който живееше в същата къща на долния етаж. Луната заливаше Николай Иванович с ярка светлина. Той седеше на пейката и по всичко личеше, че се е стоварил на нея внезапно. Пенснето се беше изкривило върху лицето му, в ръцете си стискаше чантата.