— Да се говори истината е лесно и приятно — отбеляза арестантът.
— Не ме интересува — каза сподавено и злобно Пилат — дали ти е приятно, или не, да говориш истината. Но ще ти се наложи да я кажеш. Само че претегляй всяка дума, ако не искаш не само неизбежна, но и мъчителна смърт.
Никой не знае какво се бе случило с прокуратора на Иудея, но той си позволи да вдигне ръка, като че се прикриваше от слънчев лъч, и да използва ръката си като щит, за да прати на арестанта намекващ взор.
— И тъй — продължи той, — отговори, познаваш ли някой си Иуда от Кириот и ако изобщо си му говорил за кесаря, то какво именно?
— Ето как беше — охотно заразказва арестантът, — завчера вечерта се запознах пред храма с един млад човек, научих, че се казвал Иуда и бил от град Кириот. Покани ме в дома си в Долния град и ме нагости…
— Добър човек, нали? — попита Пилат и дяволско пламъче светна в очите му.
— Много добър и любознателен човек — потвърди арестантът, — той прояви голям интерес към моите разсъждения, прие ме твърде радушно…
— Запали светилниците… — процеди през зъби Пилат, имитирайки тона на арестанта, а очите му блестяха.
— Да — продължи Иешуа, малко учуден от осведомеността на прокуратора, — помоли ме да изкажа възгледите си за държавната власт. Този въпрос сериозно го интересуваше.
— А ти какво каза? — попита Пилат. — Или ще отговориш, че си забравил? — но в тона на Пилат звучеше вече безнадеждност.
— Между другото казах — отговори арестантът, — че всяка власт е насилие над хората и ще настъпи време, когато няма да съществува нито властта на кесарите, нито каквато и да било друга власт. Човекът ще премине в царството на истината и справедливостта, където поначало ще бъде излишна всяка власт.
— Друго?
— Друго нищо! — каза арестантът. — В това време нахълтаха някакви хора, вързаха ме и ме отведоха в тъмницата.
Секретарят се мъчеше да не пропусне нито дума и бързо изписваше буквите върху пергамента.
— На света не е имало, няма и никога не ще има за хората власт, по-велика и прекрасна от властта на император Тиберий! — пресекливият болен глас на Пилат вече гърмеше.
Прокураторът гледаше с непонятна омраза секретаря и конвоя.
— И не е твоя работа, безумни престъпнико, да разсъждаваш за нея! — После изкрещя: — Отведете конвоя от балкона! — обърна се към секретаря и добави: — Оставете ме насаме с престъпника, това е държавна тайна!
Конвоирите вдигнаха копия, затропаха равномерно с подкованите калиги, излязоха от балкона в градината, а след тях излезе и секретарят.
Известно време само песента на водоскока нарушаваше мълчанието на балкона. Пилат виждаше как водната чиния се издува над тръбичката, как краищата й се отчупват и се пръскат на струйки.
Пръв заговори арестантът:
— Виждам, че се е случила беда заради разговора ми с младежа от Кириот. Имам предчувствието, хегемоне, че ще го сполети нещастие, и много ми е жал за него.
— Мисля — усмихна се странно Прокураторът, — че има друг един човек на този свят, когото би трябвало да пожалиш повече, отколкото Иуда от Кириот, и който ще си изпати много по-зле от Иуда! И тъй, значи и Марк Плъходава, хладнокръвният и непоколебим палач, и хората, които, явно — Прокураторът посочи обезобразеното лице на Иешуа — са те били заради твоите проповеди; и разбойниците Дисмас и Гестас, убили със съучастниците си четирима войници, и накрая мръсният предател Иуда — всички те са добри хора, така ли?
— Да — отговори арестуваният.
— И ще настане царството на истината?
— Ще настане, хегемоне — убедено отговори Иешуа.
— То никога няма да настане! — изведнъж закрещя Пилат с толкова страшен глас, че Иешуа се дръпна. Така преди много години в Долината на девите Пилат беше крещял на конниците си: „Сечете ги! Сечете ги! Великанът Плъходава е пленен!“ Гласът му, дрезгав от командите, стана още по-висок и той крещеше думите така, че да ги чуят в градината: — Престъпник! Престъпник! Престъпник!
После сниши глас и попита:
— Иешуа Ха-Ноцри, вярваш ли в някакви богове?
— Бог е един — отвърна Иешуа, — в него вярвам аз.
— Тогава помоли му се! Горещо му се помоли! Впрочем — и гласът на Пилат стана глух — това няма да ти помогне. Жена имаш ли? — кой знае защо с тежко чувство попита Пилат, без да разбира какво му става.