Те го погледнаха учудени.
— Моля да ме извините — заговори приближилият се с чуждестранен акцент, но без да изопачава думите, — че без да се познаваме, си позволявам…, но темата на вашия научен разговор е толкова интересна, че…
Той си свали учтиво баретата и на приятелите не оставаше нищо друго, освен да станат и да се поклонят.
„Не, по-скоро е французин…“ — реши Берлиоз.
„Поляк…“ — реши Бездомни.
Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим… заинтригува го, да речем.
— Ще ми позволите ли да поседна? — учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.
— Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? — попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.
— Не, не грешите — учтиво отвърна Берлиоз, — тъкмо това казах.
— Ах, колко интересно! — възкликна чужденецът.
„Какво, по дяволите, иска този?“ — помисли си Бездомни и се намръщи.
— А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? — осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.
— Хиляда на сто! — потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.
— Изумително! — възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: — Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичкото отгоре не вярвате в бога? — Погледът му стана уплашен и той добави: — Кълна се, никому няма да кажа!
— Да, ние не вярваме в бога! — отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. — Но това може да се говори съвсем открито.
Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:
— Вие сте атеисти?!
— Да, ние сме атеисти — отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: „Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!“
— Ах, каква прелест! — възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.
— В нашата страна атеизмът не учудва никого — каза с дипломатическа учтивост Берлиоз, — преобладаващата част от нашето население съзнателно и отдавна е престанало да вярва на приказките за бога.
Тогава чужденецът направи следния номер: стана, стисна ръка на изумения редактор и каза:
— Позволете, да ви благодаря от все сърце!
— Но за какво му благодарите? — запремига Бездомни.
— За това изключително важно сведение, което за пътешественик като мен е безкрайно интересно — обясни задграничният чудак и вдигна многозначително пръст.
Важното сведение изглежда наистина бе направило на пътешественика силно впечатление, защото той погледна уплашено към къщите, като че ли се опасяваше да не види на всеки прозорец — по един атеист.
„Не, не е англичанин…“ — помисли си Берлиоз, а Бездомни си каза: „Къде ли е изпраскал така руския, много интересно!“ — и пак се намръщи.
— Но позволете да ви запитам — заговори отново чуждестранният гост след кратък тревожен размисъл, — какво да правим тогава с доказателствата за съществуванието божие, а те, както е известно, са тъкмо пет на брой?
— Уви! — отвърна със съжаление Берлиоз. — Но всички тези доказателства не струват пукната пара и човечеството отдавна ги е предало в архива. Та съгласете се, че в областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.
— Браво! — извика чужденецът. — Браво! Вие повторихте изцяло мисълта на неспокойния старец Имануил по този въпрос. Но куриозното е, че след като обори напълно и петте доказателства, той, сякаш за да се надсмее на самия себе си, изгради свое собствено шесто доказателство.
— Доказателството на Кант — възрази с тънка усмивка образованият редактор — също е неубедително. И не случайно Шилер казва, че Кантовите разсъждения по този въпрос могат да задоволят само роби, а Щраус просто се подиграва на това доказателство.
Берлиоз говореше и същевременно си мислеше: „Но кой е той? И откъде знае толкова добре руски?“
— Тоя Кант за подобни доказателства може ли да го приберат за две-три годинки в Соловки! — изтърси съвсем неочаквано Иван Николаевич.
— Иване! — пошепна сконфузен Берлиоз.
Но предложението Кант да бъде изпратен в Соловки не само не шокира чужденеца, но дори го накара да изпадне във възторг.