Именно движение, не просто придвижване, и то напред, ако прилагаме за творческите изяви въобще не толкова количествени критерии, колкото последователността в тематиката и в идейно-художествения подход към нея като мярка не само за тяхната целокупност на литературно дело, но и за трудно оспорим развой, а действително впечатляващата продуктивност на този писател (по две, понякога и повече книги на година) несъмнено се улеснява от правите и гладки, утъпкани пътища на професионализма, които му спестяват главоболни лутания, зигзаги и коварни ями, въпреки че го извеждат все до мотели за прелюбодейци, до кошерища на аерогари или до бели къщи в псевдоколониален стил с гаражи за две коли и басейн с химически осапфирена вода не в приказната гора, където изкуството е непрекъснат празник и фойерверките му разпръскват мрака. Ако, разбира се, такава гора изобщо има, но според Ъпдайк, считан от някои критици за изразител на неоромантизма в съвременната литература на САЩ и за продължител на традицията, олицетворявана от Ървинг, Купър, Емерсън, Хоторн, Мелвил, Торо, истинското изкуство може и трябва да я създава навсякъде — край градовете и в техните предели, дори на пустеещите терени между зданията, които той помни от детството си в Шилингтън, щата Пенсилвания (роден е там през 1932 година), като пространства, превзети от разлудувалото се въображение, ниви за неговите семена, кълнящи направо в асфалта или във вкаменените буци пръст, чиято реколта талантът жъне с диамантени сърпове и я прибира в светли хранилища, достъпни за всички и денонощно отворени… „Щом вселената е безплатна, както твърдят космолозите от «новата вълна», значи и изкуството следва да е безплатно“ — посочва той и не пропуска да констатира с горчивина, че незастроени терени в свръхнаселените градове днес няма и че творчеството отдавна не разполага със свободата, чийто синоним би трябвало да е. Под безплатно Ъпдайк сигурно има предвид не толкова даром и в никакъв случай не безвъзмездно, колкото досегаемо, достижимо, предназначено за масова публика, популярно, а под свобода разбира не антоним на зависимост, на възбрана, но реална неограниченост, не разхвалената допустимост, от която и той самият се възползува без задръжки, притваряйки вратите на спалните на своите герои, за да опише в подробности видяното и чутото там, волност, полет с широк размах, неудържимост или с една-единствена дума — антипрофесионализъм, както при създаването на литературни произведения, така обаче и при възприемането им от читателя. В епохата ни на „информационен взрив“, наистина оглушителен за тези, които не умеят да предотвратяват пораженията от него и постепенно са загубили способността да долавят от какво ги лишава предпочитанието, което му отдават в сравнение с, да речем, онова занимание, все по-нетипично сякаш за последните десетилетия на нашия век, та вече едва ли не елитарно, едва ли не някакъв дендизъм, ако съдим и по статистическите данни в световен мащаб, а именно четенето на книги заради удоволствието да се чете, не поради задължение или желание за осведоменост в по-висока степен от съдържащата се в периодично публикуваните списъци на бестселъри и в седмичните притурки за литература и изкуство, не поради потребност да се убие времето също тъй неусетно, безболезнено, както екзекутирането му от телевизионния екран или давенето му в мазноцветните отпадъчни води на издателската промишленост, и въобще — с определена цел, колкото и безцелно да изглежда при читателите от втората категория например, но с валидно и за тях предпоставено отношение, удобна обвързаност с навик, затвърден шаблон, т.е. с професионализъм, тук в смисъла не на усвоен и упражняван занаят, а на автоматизъм, на „втора природа“, изключваща оплодителното напрежение на сътворчеството, непринудеността на контакта, насладата. И изненадата, която има предвид Ъпдайк — възторг и обнова, не шок или повод за дълбокото и безмълвно отчаяние, синоним на живота на повечето хора, според наблюдението на Х.Д. Торо отпреди сто години, но в сила и днес, когато междучовешките отношения са белязани от професионализъм също както литературата, нейното „консумиране“, политиката, техниката, рекламата и пр., т.е. от онази рутина, която ги темперира и определя предварително техния характер, а нерядко и цялостното им развитие, надмогвайки следователно даденостите, обстоятелствата, ситуациите, чиято комбинация със случая обикновено наричаме съдба, и сподавяйки вика не само като реакция, но още като намерение. Спокойствието, тишината, симетрията са обаче привидни, под лакираната повърхност на така регулираното нормално съществуване, в пукнатините му пъплят ларвите на съмнението и неудовлетвореността, на депресията и разочарованието, неизразими с думи поради онова осъзнато безсмислие на съпротивата, за което намеква Торо, а и защото отпорът чрез тях е на практика отдавна невъзможен: натежали от премного противоречиви и подвеждащи значения, подпухнали от токсини, те се оказват и износени до непригодност, ненадеждни, трудно използваеми, когато действително трябва да се изрекат. В своята книга „Не говорете нищо!“ Джери Ръбин, една от най-ярките фигури на младежкото протестно движение в САЩ през 60-те години, отбелязва например колко е трудно да се каже „обичам те“ редом с някой от гигантските и вездесъщи рекламни плакати с надпис „Автомобилите обичат Шел!“…