Всъщност още от първите си изяви — разкази, отпечатани в списание „Ню Йоркър“, Ъпдайк, тогава двадесет-двадесет и няколко годишен, бе направил твърде силно впечатление на критиците с изненадващата за дебютант лапидарност на стила, с неубягналата от набития им поглед раздвиженост на вътрешните пластове в повествованието и езика — не на връхните, което обикновено отличава начеващия писател, а и със своята подчертана привързаност именно към романтичната традиция в американската литература, без сам да оспорва или отрича контрастиращите с нея тенденции и феномени, търсения, похвати, които дори откроява, в редица случаи и рязко, тъкмо чрез непринуденото си разграничаване от тях. И ако за немалко критици той в началото на своя творчески път напомня Франсис Скот Фицджералд, притежаващ дарба като „скъпоценен камък, с който се чуди какво да прави“ (сравнението е на Едмънд Уилсън), ретроспекцията, вече предлагана от изминалите десетилетия, показва, че Джон Ъпдайк отрано е бил наясно за стойността й и грижливо я е шлифовал до блясък, истински, не с лъскавината на сръчното занаятчийство. Популярността и творческата зрелост обаче не са спестили и нему проблемите, за които стана дума по-горе, красноречиво обобщени от факта, че в съзнанието на милиони читатели днес той продължава да е авторът на „Заеко, бягай“ (1960) или на „Кентавърът“ (1962), или на „Заекът е богат“ (1983) или на „Вещиците от Ийстуик“ (1984); и макар констатацията, че действителността, която възпроизвежда най-щателно, с реалистична достоверност, е под равнището на таланта му, да не е лишена от правдоподобност, килимът отдавна се разгъва и с почти непроменена, и с доста избледняла шарка. Въпросът не се свежда до съставките на багрилата, а по-скоро до монотонността на орнамента, отнемаща сякаш от сочността на колорита, при Ъпдайк впрочем не интензивен или крещящ, а нарочно приглушен, за да не накърнява или затуля прецизността при употребата на изразните средства, в отсевките и в детайлите, с която той — „Вермеер на двуетажна Америка“, рисува жанрови сцени из живота на обитателите й. Портретува ги впрочем най-често групово или по двойки, в няколкоформатни композиции, почти винаги предшествувани от етюди и при които оптичната точност на неговите наблюдения личи не толкова от строга определеност или завършеност на живописното изображение, от конкретни измерения в пространствената „режисура“ на платната, колкото, напротив, в свободата, с която е третиран замисълът, сигурно привидна обаче, както привидно мимолетни са игрите и взаимоотношенията на образи, състояния, цветове, преливни в своите очертания, преходи, нюанси, но с трайно внушение за реалната същност на явленията, от които произтича вътрешната им закономерност, а и естеството на свързаните с тях проблеми, чиято острота влиза в дисонанс с импресионистичната мекота на тези картини, рамкирани с дискретна изисканост, за да са в тон със салонната подредба в гостните на първия етаж, поръчана по някой от каталозите на прочутата търговска фирма „Сиърс“. (Псевдо)рафинираността на обстановката и високото битово качество на живота, отъждествявано с негово духовно съдържание, свидетелствуват за успешно осъществяване на главни моменти от прословутата американска мечта, в хода на което обаче героите на Ъпдайк и техните първообрази са загубили не само младежката скромност и пъргавина на телата си, но и стабилността на психиката, устойчива някога благодарение на илюзиите, неосъзнати като такива, и моралната опора, предоставяна, да речем, от треньора по бейзбол или баскетбол, традиционна фигура в САЩ, олицетворяваща „силно рамо“, наставник и приятел едновременно, на надеждите за истинско щастие, подменено с хедонизма на материалното благополучие и с потребление заради потреблението: житейски принцип и парадигма в американското общество особено в периода, известен като „годините на Кенеди“, след зимата на маккартизма, в разгара на „сексуалната революция“ и преди нравствено-политическия смерч на провала във Виетнам. Ъпдайк показва как луксозните отпадъци на консуматорството, достигнало пропорции, граничещи с абсурда, затрупват и последните останки от наследството на пуританството, социален и морален норматив, ценностна система и начин на живот, предавани като щафета от поколение на поколение басп, как доволството се превръща в удобен заместител на удовлетворението и егоцентризмът — в инстинкт за оцеляване, прикриван под формата на вътрешно съсредоточаване на дефицитни енергии, в