Когато кацнаха, Шигамицу, самураят, който ръководеше Херън Пул, съобщи, че пратеникът на шогуна е изразил желание да се издигне във въздуха с летеца, който е извършил първия полет тази сутрин. След като сложиха нови ракети, Тоширо Хазе-Гава беше доведен с обичайни сложни любезности. Когато се настани удобно на предната седалка, Стив си позволи да погледне назад към трибуната. Шигамицу беше преодолял деликатния проблем на протокола, като беше наредил да му дадат ръкавици и сламена маска. По този начин пратеникът нямаше да се изправи лице в лице с роб мют. А тъй като и самураят беше с маска и защитни очила, Стив можеше да вижда само отзад главата на своя пътник, като нямаше представа кой е, докато не чу един глух глас да казва:
— Да тръгваме, приятел.
В отговор на искането на Тоширо за кратка театрална обиколка Стив повтори летателните маневри на Кадилак, като мина над владенията на Ба-сатана и Мин-Орота. На връщане направи един кръг над резиденцията на генералния консул и езерото с двата острова. Клиъруотър беше там долу. Дали беше в градината, вдигнала глава към белокрилата птица, която летеше лениво над главата й? С изключена тяга единствените звуци бяха тихото свистене на въздуха в коприната на крилата и плющенето на краищата на превръзките на главите им.
Тоширо се извъртя, доколкото му позволяваха обезопасителните колани, и дръпна превръзката от устата си.
— Реши ли къде ще пуснеш товара си?
Стив посочи с пръст надолу и извика срещу въздушния поток:
— Мисля, че езерото е добро място. Ще има за какво да помисли, докато пада.
Тоширо кимна.
— Добра идея! Как ще го направиш?
— С обезопасителните колани! Последните каишки са хванати за пода с щифтове, а коланите за раменете са закрепени ето тук — на преградната стена зад седалката!
— Разбрах.
— Ще закрепя щифтовете така, че да се освободят, като издърпам една жица, и преди той да разбере какво става ще обърна самолета… — Стив натисна лоста до дясното си бедро…_така_!
Тоширо отвори разтревожено уста, когато самолетът се преобърна. Досега полетът беше доста спокоен, но сега той изведнъж висеше с главата надолу на три хиляди фута над земята, поддържан само от четири тесни колана.
— И той полита! — Стив продължи две минути с преобърнат самолет — гледаше как главата на Тоширо подскача от една страна на друга, докато самураят търсеше нещо, в което да се вкопчи. Нямаше да му навреди да разбере как ще се чувства генералният консул в момента, преди да започне да ходи по въздуха.
Стив насочи носа надолу в полулупинг, и после продължи хоризонтално и пътникът му се отпусна поуспокоен на седалката си.
— Виждате ли? Съвсем е просто!
Никаква реакция.
— Добре ли сте?
Тоширо само кимна. Той беше направил този полет, за да проправи път за еднопосочното пътуване на генералния консул, но за него това беше първото и последно яздене на въздушен кон. Никога отново! Никога!
Стив запали последната ракета и когато полетяха обратно, побутна пратеника по рамото.
— Можем ли да говорим?
— За какво?
— Трябват ми листата.
Тоширо го погледна отстрани.
— Едно по едно, приятел. Прехвърлих те в Херън Пул, нали?
— Да, така е… Благодаря много. — „Но не ти вярвам. И моят живот, и животът на другите е в ръцете ти, а ти си истинско лайно!“
Кацнаха плавно на двата бамбукови плаза. С колела щеше да е по-лесно, но майсторите на желязо не можеха да направят такива, каквито трябваше. Беше проблем дори да направят талигите достатъчно леки, за да се използват за стартова количка.
— Не изчезвайте за дълго — каза Стив, докато пребледнелият пратеник слизаше. — Нещата започват да се движат доста бързо.
— Не се тревожи — отговори Тоширо. — Съвсем скоро ще се срещнем.
Каква абсолютна свиня беше този чужденец! Тоширо беше изтърпял просташкото му държане, за да осигури смъртта на генералния консул. Брикман беше отвратителен съюзник — но наранената гордост на самурая беше успокоена от перспективата за строгото и изискано отмъщение, след като дебелият дегенерат бъдеше очистен. Сега обаче шогунът беше решил, че на дългото куче трябва да се разреши да избяга с двамата пленници и това правеше нахапаната увереност на Брикман двойно по-неприятна.
Държеше се така, сякаш някой му беше казал, че скритите заплахи, които той, Тоширо, беше отправил срещу него, не трябва да се вземат на сериозно. Възможно ли беше кабинетът на шамбелана да беше замесен в тази работа? Говореше се, че пипалата на Йеясу се простират до най-далечните кътчета на Ни-Исан. Смразяваща мисъл. Пратеникът се молеше това да не е вярно и се проклинаше за приетия от него курс. Но връщане назад нямаше. Той беше направил обещания, беше подхранил надежди. Трябваше да помогне на Брикман. Трябваше обаче да държи боядисаното улично куче на каишка колкото се може по-дълго.