Единствената заплаха за нарастващата му мощ и влияние идваше от неговите съседи, То-Йота. Въпреки ролята на семейството му в довеждането им на власт и солидната подкрепа, която беше оказал на шогуната в миналото, Яма-Шита знаеше, че този съюз е несигурен, наситен със завист и подозрение. Тридесетгодишното сливане между семействата Яма-Ха и Мацу-Шита беше създало застрашителна комбинация на богатство и военна мощ, а беше добре известно, че владетелите често се обръщат срещу онези, които са ги подкрепили. Достатъчен беше дори само един убедителен претекст, който да може да се използва за изфабрикуване на необходимата подкрепа. Сдушена глутница подсмърчащи помияри могат винаги да победят един планински лъв — но пък това рядко се случваше. Изправени пред смела енергична съпротива, повечето страхливи мелези винаги бяха склонни да дебнат отдалеч.
Същото беше и с кучетата от глутницата на То-Йота. Някои щяха да последват лидерите си сляпо, други щяха да подвият опашка — или дори да избягат, ако битката се окажеше много трудна или много кръвопролитна. Въпреки това би било глупаво да се подценяват ресурсите на шогуната. По някакъв начин Йориномо беше научил за предварителния план да се възкреси тъмната светлина. Слуховете — защото засега това бяха наистина само слухове — бяха подкрепени от неочакваното му участие в прекарването на вещицата, която идиотът То-Шиба беше приел в леглото си.
Ако можеше да й се вярва, не можеха да се повдигнат никакви обвинения срещу него или неговия съучастник Кио Мин-Орота — но можеше ли да й се вярва? Яма-Шита имаше малко основания за самодоволство. Единадесетте убийци, които бяха изпратени да я убият в две групи от по трима и една от петима, изчезнаха безследно. Това не предвещаваше нищо добро. Той се съмняваше, че генералният консул е предвидил и дори, че е имал намерение да защити чуждестранната курва от такива верни професионалисти. Не. Друга, невидима ръка се беше намесила тук и Яма-Шита се досещаше чия е тя. Ако беше прав за предположенията и намеренията на противниците си, щеше да е неразумно двигателят да остане у него. Поради тази причина го беше взел със себе си. Кио Мин-Орота силно желаеше да сподели плодовете от това рисково предприятие. Беше правилно и честно да сподели и рисковете — нещо, което досега той определено не искаше да направи.
Ходът беше основателен. Въпреки че Мин-Орота беше свързан със семейството на Яма-Шита в проекта Херън Пул, все още се смяташе, че той е от лоялните съюзници на шогуна То-Йота — с когото бяха свързани чрез брак. Временно непокорни съюзници може би, но накрая щяха да спазят дълга си и да се съобразят с интересите си. Чудесно. Доверените слуги винаги са най-предразположени да предадат господарите си. Реакцията на Кио, когато станеше пазач на адската машина, която можеше да унищожи и двамата, щеше да покаже дали има кураж. Ако беше готов да действа решително, тогава на облачния воин, който вече беше показал уменията си за построяване на летящи коне, щеше да бъде възложен нов проект. Създадените от него ракети бяха само временно решение. За да имат някакво значимо военно приложение, летящите коне трябваше да могат да летят и да се издигнат във въздуха от всеки подходящ терен и да могат да извършват продължителен полет. Това изискваше две неща: талига и двигател като този, който караше той. Как ще се възпроизведат частите му трябваше да каже облачният воин. Но това можеше да стане и по-късно. Първата стъпка беше да го накара да разкрие тайните методи, използвани от предачите и тъкачите да хванат и манипулират тъмната светлина.
Тъй като джонките плуваха покрай южния бряг на Арон-гирен, Яма-Шита не обръщаше внимание на минаващите стражеви кораби, които плуваха под флага на То-Иота. Нямаше никаква опасност да ги спрат и претърсят — всеки кораб, който превозваше владетел, се смяташе за продължение на личното феодално владение и качването на правителствени войници на него бе равносилно на въоръжено нахлуване на негова територия — военен акт, който можеше да има сериозни последствия. Не. Неговото минаване покрай острова на шогуна щеше да бъде спокойно и безпрепятствено. Въпреки дразнещото внимание на агентите на Йоритомо той беше повече от равностоен на младия обитател на летния дворец. Шамбеланът Йеясу беше най-опасният противник, но за щастие той беше човек, с когото може да се работи. Той беше реалист, мъж с трезв възглед върху порочната страна на човешката природа — не голобрад, с недоразвит мозък идеалист, който едва ли някога е излизал от копринения пашкул на вътрешния двор.
Да. Бавно, но сигурно всички връзки се събираха и примката щеше да се стегне около врата на То-Йота. Нямаше да е необходима скъпа, изтощителна война. Младият шогун щеше да бъде свален с мирно предаване на властта. И една по-мъдра, по-светска и по-послушна личност щеше да бъде поканена да води Ни-Исан към новата ера на прогреса, а Яма-Шита щеше да бъде неин знаменосец. И те щяха да определят темпото, да променят правилата, да окуражават новите мисли и новите идеи и накрая, с общо съгласие, да хванат юздите на властта.