Всички оцелели от персонала на Херън Пул ренегати, които бяха прекарали деня затворени, и мютите роби, които бяха чистили и готвили, бяха събрани в двора под строга охрана. До тях бяха наредени войниците от парадния отряд — за Мин-Орота те бяха толкова виновни, колкото и другите. Тяхното страхливо поведение беше позволило на извършителите на престъплението да избягат. Оковаха ги във вериги, изкараха ги на пътя с камшици и ги поведоха в колона по един към Бо-сона. Пред тях няколко групи мюти копаеха дупки за колове покрай пътя. Дупките бяха на сто крачки една от друга. Всеки път, когато стигнеше до дупка, колоната спираше и първият — мъж или жена, от редицата трябваше да вземе един кол от колата пред тях и да помогне да се забие, преди да го завържат за него, за да умре в страшни мъки.
А най-садистичното беше, че останалите от колоната трябваше да минават покрай измъчваните жертви и това им отнемаше всякаква илюзия за съдбата им.
Ужасната процесия продължи по целия път до Ба-сатана и когато хората от колоната се свършиха, мютските роби, които работеха в полето край пътя, също бяха вързани да умрат. Последваха ги онези, които бяха копали дупки за коловете.
Когато Мин-Орота пристигна в двореца си, непосредствената му жажда за кръв беше утолена — но пък когато седна да вечеря със семейството си и оцелелите сановници от групата на Яма-Шита, той беше нещастен.
Тялото на приятеля му беше поставено в набързо скован ковчег за пренасяне от Херън Пул до неговия кораб в пристанището, но не беше лесно да се пренебрегнат въпросите, повдигнати от неговата смърт. Макар че Яма-Шита бе този, който беше докарал летящия кон и двамата ездачи в Маса-чуса и бе убедил шогуна да разреши построяването на още, вече беше ясно, че отговорен ще е Кио Мин-Орота.
Това беше несправедливо, но със силен род като този на Яма-Шита справедливостта се определяше от потърпевшите. Те щяха да искат обезщетение: стоки, пари… и може би кръв. Това щеше да е бреме за неговия род, но ако отхвърлеше техните претенции, можеше да стане още по-неприятно.
Мин-Орота беше изправен и пред опасността за възникване на проблем и от друга посока. Генералният консул беше убит при летене с една от машините, за чието производство беше отговорен той. И още по-лошо: бунтът, дължащ се на липсата на подходящ контрол над робите, не беше просто опит за бягство. Имаше убийство на високопоставени лица и благородници. Трибуната беше разрушена — включително ложата, която беше построена за шогуна! Ами ако той присъстваше и беше пострадал… Мин-Орота изхвърли тази мисъл от ума си — беше прекалено ужасна.
Когато се оттегли в покоите си — сега охранявани от три пъти по-голям от обичайния брой самураи, — той видя до леглото си запечатано писмо. Съобщаваха, че в Ба-сатана е пристигнал куриер от кабинета на шамбелана с важно устно съобщение. Писмото подканяше Мин-Орота да приеме куриера незабавно. Срещата трябваше да се проведе в най-голяма тайна, произходът на куриера не трябваше да се разкрива пред никого и никакви адютанти не трябваше да присъстват при предаване на съобщението. Мин-Орота изобщо нямаше представа какво ще му каже куриерът, но и изкушението да разбере беше непреодолимо, и препоръките на Йеясу не можеха да се отхвърлят. След като унищожи писмото, както изискваше инструкцията, той изпрати най-доверения си слуга да доведе куриера по тайните стълби, които водеха до покоите му.
Куриерът дойде малко след полунощ и след размяна на уговорените пароли представи пълномощията си. Лицето му беше като жив череп. Представи се като Фуджи-Вара, но това вероятно не беше истинското му име.
Съобщението на Йеясу беше по същество следното: новината за катастрофалното събитие в Херън Пул стигнала до канцеларията му и била предадена на шогуна. Негово величество бил — както Мин-Орота добре си представяше — дълбоко потресен от сериозната заплаха за неговия живот, избегната по една случайност.
Шогунът бил покрусен също от загубата на зет си, високоуважавания генерален консул Накане То-Шиба. Смъртта му му причинила не само мъка; тя се отразила на неговия авторитет като властелин на Ни-Исан. Беше точно така, както се опасяваше Мин-Орота: едно нападение срещу генералния консул и пратеника Тоширо Хазе-Гава беше нападение върху самия шогунат. Ако той, като владетел, не можел да се справи с престъпните елементи и да осигури лична безопасност и безпрепятствено преминаване на правителствени служители, шогунатът трябвало сам да защити правата си с всички законни средства.
Не беше необходимо куриерът да разяснява какво означава това. Разбира се, на вдовицата на генералния консул трябваше да се изплати компенсация. Смъртта на един чиновник от такъв ранг не излизаше евтино, а понеже неговата жена беше сестра на шогуна, обичайното обезщетение сигурно щеше да се умножи по десет. По-широките последици от инцидента в Херън Пул също можеха да се окажат скъпи. Можеха да се наложат допълнителни данъци, да бъдат отнети търговски лицензи, активите да бъдат конфискувани. Животът на старшите помощници, които бяха включени в проекта, но бяха останали ненаказани, беше под въпрос — а щеше и да има увеличаване на броя на правителствените чиновници и на военните гарнизони — за издръжката на които трябваше да плаща той.