— Откъде знаеш, че става дума за сватба? — попита госпожа Замфиреску.
„Изглежда, нещата вече започват да се изясняват“ — помисли си тя. Ала Андроник я погледна усмихнат и вдигна рамене. Не с нея искаше той да започне разговор…
— А коя е щастливата годеница? — попита той отново и се засмя, като се опитваше да придаде шеговит тон на думите си.
Капитан Мануила стрелна с очи Дорина и видя как тя поруменя и сведе глава. Това го окуражи да изпълни намерението си.
— Не сте дискретен, господин Андроник! — извика той, но сам се учуди на безсилието в гласа си, на деликатността на думите.
— В такъв случай ви моля за извинение, господин капитан — каза бързо Андроник, — но не мислех, че издавам тайна. Исках само да ви кажа, че това, което се случи, е добро предзнаменование… Такава нощ в манастира, а и поличбата, която внезапно се яви между нас…
Засмя се още по-силно, но смехът му никак не въодушеви останалите. Те се движеха все така трудно, все така объркани, следяха се един друг с погледи, търсеха близостта си и не се осмеляваха да се отдалечат много от стената. Като че се страхуваха да не загубят съзнание, да не потънат в някаква бездна. Само Стере, застанал на прага, където нахлуваше свеж въздух, изглеждаше по-бодър. Смехът на Андроник на него действително му подейства добре. Това момче сигурно ги беше омаяло всичките, но сега ще им разкрие шегата си.
— Която и да е щастливата годеница — каза Андроник, — аз се чувствам задължен да пия за щастието й!…
И той наистина отиде в съседната стая и бързо се върна с чаша рубинено вино в ръка.
Всички останали любопитно го следяха с поглед, сякаш очакваха да се случи нещо необикновено.
Младежът пресуши чашата на един дъх.
— Чакам сега да ме последвате и вие — добави той. Никой обаче не посмя да пие. Госпожица Замфиреску смаяно гледаше Андроник. Изобщо не разбираше какво става. Сънят я оборваше, чувстваше само умора и една болезнена слабост.
— Иска ли някой да се разходим, да подишаме малко чист въздух? — отново попита Андроник.
Някои от тях извърнаха глави към вратата, но нощта навън ги плашеше. Само Владимир и Стамате се отправиха към вратата. „Няма да ни навреди. Навън въздухът е чист. И при това не отиваме в гората, няма да слезем дори долу на двора. Само ще постоим навън, близо до вратата, и ще подишаме чист въздух…“
— Чист въздух — обади се капитан Мануила. — Това е чудесна идея! Но какво ще правят дамите?
Погледна към Дорина. Девойката срещна погледа му и се изчерви. Сега знаят всички. Знае и той, капитанът, че тя е видяла онова ужасно нещо…
— На мен ми се спи — едва чуто продума Дорина.
Капитан Мануила трепна. Гласът на девойката беше променен. Може би не бива да я оставя сама тъкмо сега.
— Мисля, че не трябва да си лягате веднага, госпожице — каза той меко. — Ще сънувате лоши сънища през нощта!…
Андроник го хвана за ръката и го прекъсна.
— Не й казвай нищо, ще я изплашиш! — прошепна той. — По-добре да ги оставим за няколко минути сами… Ще им мине от само себе си.
Владимир, Стамате и Рири излязоха на двора. Луната се беше вдигнала почти до средата на небосклона. Нощта беше светла и тиха, без никаква тайнственост.
— Все още не разбирам добре какво стана — каза Владимир. — Имаше или нямаше змия?
— Видях я с очите си — отговори Мануила. — Беше една голяма змия… Питам се: откъде ли я измъкна господин Андроник?…
Андроник изглеждаше доста отегчен. Сви рамене.
— Не съм я измъквал отникъде. Повиках я, за да я изгоня далече от нас, да не се случи някое нещастие… И ме послуша. Сега вероятно плува навътре в езерото, за да стигне по-бързо там, на острова.
Вдигна ръка и посочи през стените на манастира, към езерото.
— Къде? — попита Дорина.
Едва тогава разбраха, че девойката е дошла до прага и е чула всичко. Рири се приближи до нея, без да каже нито една дума. Андроник я погледна спокойно, после уточни, като посочи отново с ръка:
— На острова в средата на езерото, госпожице. Там вече няма да ухапе никого…
Дорина го слушаше с безразличие. Уверението на Андроник, че змията няма да ухапе никого, нито я натъжи, нито я зарадва.
— Не ти ли е студено? — попита я Стере.
— Така ми е по-добре — каза девойката. — Толкова силно се изплаших…
— Не е вярно, само ви се струва — успокои я Андроник. — Не сте се изплашили… Всичко това все трябваше да се случи…