Лиза чу отново гласа на Стере: „Петият!“, но този път така отдалече, така приглушено, че по-скоро отгатна думата, защото я знаеше. „Сега е неговият ред“ — си каза тя. Опита се да остане спокойна, но въпреки това трепереше. А ако преди това дойде змията?… Напразно се страхуваше. Андроник тихо се появи измежду дърветата. „Чакаше ли ме?“ — попита той и се усмихна. „Да. Исках да ти кажа, че запалката угасна…“ Посочи към хралупата на дървото, но Андроник дори не проследи жеста й с очи. Приближи се до нея и смело я прегърна. Лиза трепереше, но тялото на мъжа беше така силно и така привлекателно, че не посмя да се отдръпне. „Трябва да ми дадеш залога!“ — прошепна й Андроник. Лиза се опита да се откъсне от прегръдките му. Удоволствието може би ще е по-голямо, ако я подгони сега из гората, а после диво я прегърне с железните си горещи ръце. Не успя да се освободи. Андроник я приковаваше на място, шепнейки на ухото й. „Видя ли я?“ — попита той. Лиза почувства как кръвта нахлува в лицето й и все пак слушаше с голямо наслаждение дръзките му думи. „Не те ли е страх от нея?“ — попита отново Андроник. Лиза засрамено поклати глава и поиска да скрие лицето си в рамото на младежа, но той намери устните й и ги задържа, без да й позволи да си поеме дъх. Бавно-бавно, с едно безгранично наслаждение, примесено с ужас от смъртта, Лиза почувства как губи съзнание и припадна в мига, в който видя измежду свитите длани на Андроник да се появява ужасяващата глава на змията.
Владимир случайно протегна ръка в мрака и откри близо до себе си Лиза. Беше смаян, но не се осмели да я запита какво търси там, в неговото легло. „Та това не е твоето легло!“ — възкликна Лиза, сякаш отговаряше на неговия непроизнесен въпрос. Наистина Владимир с плахо учудване забеляза, че не се намира в стаята си, а в едно дълго непознато помещение, пълно със саксии с цветя. „Кой е запалил лампата?“ — внезапно попита той. „Не свети никаква лампа, струва ти се — отговори му усмихната Лиза, — свети само луната!“ Погледна го в очите настойчиво, предизвикателно. „Та това е грях — каза си Владимир. — Какво ще си помисли Стере?“ Лиза се доближи още повече до него и му прошепна: „Ти какво правеше в гората? Събираше змии, а?“ Владимир потрепери от страх. В същия миг забеляза с ужас как лицето на Лиза се променя, как погрознява противно и уродливо и му се зъби с огромната си синкава уста. Закри очите си с длани. Пое дъх изплашен, като трепереше целият от необясним ужас и отвращение. „Хайде, не се бой — чу той отново гласа на жената, — хайде по-добре да проследим другите!…“ Владимир отвори очи и видя пред себе си Аглая. „Убиха я — каза тя усмихната. — Нахвърлиха се всички върху нея и я убиха!“ Говореше за змията, разбира се. Владимир въздъхна облекчено. „Не беше кой знае колко голяма — продължи госпожа Соломон. — Ето, това е всичко, което остана!“ И му показа часовника. Циферблатът сега беше обсипан с блестящи мъниста. „Да не е много късно — каза Владимир. — Знаеш, че идва моят ред.“ Зачакаха и двамата да чуят сигнала. Госпожа Соломон все повече се приближаваше към него. Прегърна го през кръста и се облегна на гърдите му. Владимир чувстваше как го завладява томителна слабост, приятна топлина, от която му прималя, и той се разтрепери. „Това не е възможно — казваше си той, — не е…“ Тогава чу вика на Стере: „Вторият!“ Изплъзна се от ръцете на жената и хукна диво в нощта през топлата и приветлива гора.
12.
Няколко минути след като Дорина заспа, някой се приближи до нея, потупа я по рамото и й каза:
— Хайде! Скоро ще стане ден!…
Девойката уплашено скочи от леглото. Така бързо? А другите тук ли ще останат, сами в манастира?…
— Това беше отдавна и само насън… Как си спомняш още?…
Дорина се усмихна. Наистина. Всичко беше само сън — и неприятното празненство у Соломонови, и игрите им в гората, и змията…
— Не произнасяй никога тази дума — посъветва я гостенката, сякаш отгатваше мислите й. — Не бива да я произнасяш!…
— Добре, ще запомня… Но ако все пак…
Момичето, което я събуди и стоеше сега до нея, се навъси и опечали.