Выбрать главу

— Тогава няма да го видиш девет години… По целия свят да го търсиш, пак няма да го срещнеш…

— Кого? — потрепери Дорина.

— Твоя жених. Или може би си забравила и това, че днес е сватбата ти…

— Толкова скоро? — свенливо попита Дорина. — Че то дори не е съмнало още.

— Само сега той е мъж, докато изгрее слънцето… После ще се скрие и пак няма да го виждаш…

Дорина се огледа на всички страни. Каква голяма, разкошна стая, с изписани със злато стени, с извит като свод таван… Дори не беше разбрала, че е спала тук почти цяла нощ…

— Хайде! Хайде по-бързо — подкани я жената. — Чакат те другите, с булчинската рокля…

— Но трябва най-напред да кажа на мама! — възпротиви се Дорина.

Жената се усмихна снизходително. Хвана я за ръка и й посочи дъното на стаята. Оттам сякаш започваше друго помещение, от неговия край — друго, и така до безкрайност, като в огледала.

— Нима смяташ, че сега имаш време пак да се върнеш? Това беше отдавна… Не можеш да си представиш колко много време изтече оттогава…

Дорина погледна без тъга редицата от стаи, която сякаш я отделяше от един друг свят. От паметта й бавно се изтриваха последните спомени. Наистина сега и тя разбираше, че е минало много време оттогава и че нищо не може да се върне, нищо не може да бъде пак така, както е било някога…

— Вземи си пръстена! — напомни й жената. — И не го сваляй от пръста си, докато не застанеш пред него…

— Пред Андроник — прошепна Дорина свенливо, разтреперана от вълнение.

— Така му казвате вие…

Жената погледна Дорина в очите и се усмихна тъжно.

— Ти познаваш ли го?

— И аз го виждам само нощем — отговори жената. — Тогава, когато е красив мъж…

— А ти как му казваш? — попита отново Дорина.

— Така, както ти не бива да му казваш…

Дорина я достраша от този чужд поглед, от това лице, което не беше срещала никога досега.

— Хайде! Чака ни…

Хвана я за ръката почти насила и я задърпа към вратата. Когато обаче стигна до прага, Дорина спря разтреперана. Стори й се, че там, отвъд прага, има вода. Добре прикрита, но дълбока, черна и студена вода, която неопитното око би взело за килим.

— Страх ме е — прошепна тя.

— Не се страхувай, няма да се удавиш — успокои я жената. — Докато си с мен, няма да се удавиш…

Дръпна я за ръката. Дорина затвори очи, ала кракът й не потъна. Стъпваше сякаш по стъкло. Само студената вода пронизваше стъпалата й — това беше всичко. Дъхът й обаче почти беше спрял в гърдите.

— Поеми дълбоко въздух — каза й пак жената. — Бъди спокойна. После ще свикнеш и тук, под водата…

— Но къде сме сега? — попита уплашено Дорина.

— В неговия палат…

— А как тогава слънцето прониква чак дотук? — попита Дорина, като се огледа внимателно наоколо.

— Щом палатът е целият от стъкло… Ето, погледни.

Жената й показа с ръка нагоре. Виждаше се небето — далечно, сребристо, блестящо като стъкло. Там горе светлината беше бледа и сякаш идваше отнякъде другаде. А пред тях се виждаха ярки, великолепни светлини.

— Чака ни… Да не се разсърди, че закъсняваме…

Хвана я здраво за ръка и ускори крачка. Дорина гледаше смаяна блясъка пред очите си. Чуваха се много гласове и някакви странни нежни звуци, като от едва докоснати цигулки. Стигнаха до бели, сякаш мраморни стъпала. Когато трябваше да стъпи на първото, Дорина се поколеба, но придружителката й я дръпна силно след себе си.

— Качвай се! Качвай се! — й заповяда тя.

Колко трудно й беше! Сякаш на всяка стъпка невидими сили я теглеха обратно и съвсем я изтощаваха.

— Качвай се! Качвай се! — чуха се други гласове отгоре.

Почувства отново ръката на жената, която я теглеше. Затвори пълните си със сълзи очи и направи още една крачка. Призляваше й от болката, която й причиняваше това непонятно усилие.

— Защо е така трудно? — прошепна тя.

— И на него му беше трудно да дойде при тебе. Забрави ли, че не можа да отблъсне лодката? Колко време чакахте там, на брега на езерото, и лодката не можеше да потегли…

— Да, така беше — припомни си Дорина.

Припомни си и огнения поглед на Андроник, и ръката му, топла и силна, на която се беше облегнала тогава, отдавна, в съня…

— Качвай се! Качвай се! — чу пак гласовете отгоре.

— Кой вика? — попита Дорина.

— Другите. Много са. Всички идват тук… Но е трудно, нали?…