Усмивката й беше станала сякаш по-тъжна, като гледаше как се мъчи Дорина.
— Много ли има още? — попита още веднъж Дорина.
— Ако го обичаш, е малко…
Девойката стисна клепачи, прехапа устни и се напрегна. Още едно стъпало, още едно…
— Той не може да ми помогне, нали?
— По тази стълба не. Не е неговата…
Гласовете отгоре сякаш изчезнаха, а с тях и звуците на цигулките. Къде ли се изгубиха изведнъж всички тези хора, които я чакаха с приковани в нея погледи? — попита се Дорина.
— Не са изчезнали — отговори й жената. — Чакат те. Ето ги…
И наистина Дорина неочаквано се озова в средата на една безкрайна, ярко осветена зала, пълна с огледала. Приказен свят се разкриваше пред очите й. Жените бяха облечени както едно време, а мъжете имаха дрехи, общити със златни нишки, дълги саби и шлемове.
— Само недей да говориш с тях! — бързо й прошепна жената.
Заслепена, Дорина се движеше боязливо през високата безкрайна зала. Хората я пронизваха с чужди, студени погледи и сякаш се стараеха да я спрат между тях, тъй като кръгът непрекъснато се стесняваше. И всеки й правеше знак с ръка, всеки й показваше някаква чудесия: невиждана златна птица, чаша от скъпоценни камъни или великолепна обувка. Девойката се замая и закри очите си с длани.
— Не им отговаряй, каквото и да ти казват — чу тя отново шепота на спътницата си.
В този миг почувства как ръката на жената я дръпна по-настоятелно.
— Ето я хубавата белолика Аргира! — извика някакъв младеж, който изскочи пред нея и й показа един скрит трон.
Дорина се обърна против волята си. В далечината, обляна в светлина, седеше бледа девойка с черни коси и широко отворени очи.
— И тя беше невеста — добави младежът с усмивка. — И тя дойде пак оттам, откъдето идваш и ти. Погледни я!
Дорина цялата се разтрепери. Девойката изглеждаше мъртва. Седеше неподвижно, лицето й беше бледо и безжизнено и очите й не трепваха.
— Три дни, толкова беше той с нея! — извика отново младежът, като почти й препречваше пътя. — Сега е мъртва, отдавна мъртва. Погледни я хубаво.
И без настойчивите думи на младия непознат Дорина не можеше да откъсне поглед от лицето на девойката от трона. Все по-силно я вълнуваше тайната на това вцепенено в студена печал лице.
— Хайде! — прошепна спътницата й и се опита да я дръпне за ръката.
— Коя е тя? — попита Дорина. — И тя ли е била невеста и после е умряла?
Жената се поколеба, но не й отговори. Искаше да я притегли по-близо до себе си, да я изведе по-бързо от кръга на тези хора, които продължаваха да я гледат втренчено.
— Погледни я добре и ще разбереш коя е — каза отново младежът. — И тя е облечена в булчинска рокля, не виждаш ли?
Силно развълнувана, Дорина рязко спря. В този миг девойката от трона й се стори позната, с тези широко отворени очи, със свитите устни…
— Не виждаш ли, че това там си ти?! — възкликна победоносно младежът.
Всички цигулки замлъкнаха, сякаш ги спря невидим жест. Дълбоко мълчание вкамени залата. Дорина застина за миг с разширени от ужас очи, после изстена като ранена и се строполи.
Започваше да разбира къде е. Цялата стая беше обляна във фантастична лунна светлина. Дорина се събуди, трепереща от ужас. Дочуваше на кратки интервали дрезгаво похъркване. Отнякъде другаде до нея достигаха неясни шумове — един проточен стон, после неразбираем шепот и бръмчене на невидими буболечки. Девойката докосна с длан челото си. Опитваше се да разбере какво се беше случило с нея. Заслуша се в приглушеното дишане до себе си. Бавно обърна глава и видя Лиза, отпуснала глава в тежък сън. От другата й страна спеше Рири, свила юмруци до устните си. Стаята беше осветена и в най-скритите кътчета, но луната не се виждаше през прозореца. Очертаваше се само едно ъгълче сиво прозрачно небе.
— Сънувала съм — прошепна Дорина, за да се успокои.
И все пак се страхуваше, задето е будна само тя сред толкова потънали в сън жени. Всеки шум, който долавяше, й се струваше фантастичен, неразбираем, изпълнен със загадъчност. По-късно осъзна, че отдалече се чува крякането на жабите. Опита се да помисли. „В манастира сме. Сънувах. Всичко, което се случи досега, беше насън…“
Ала внезапно си спомни за Андроник и отново се развълнува. Нима и той беше само илюзия? И змията?…
Стоеше с отворени очи, с присвити вежди и се опитваше да си припомни всичко, което се случи. Нищо не разбираше. Само очите на Андроник я следяха отнякъде в тази светла и прохладна стая. Сякаш чувстваше, че той е съвсем наблизо, усещаше преди всичко едва доловимия мирис на чисто мъжко тяло и убийствената топлина, която извираше от очите му, от ръцете му… А змията?!… Дорина поруменя, затвори очи и ги стисна до болка. В обърканата й памет изникваше все същото смазващо отвращение, все същият безмерен ужас и мъчително желание. Събитията трудно се разграничаваха в ума й, а мислите й се раждаха безсилни, несигурни и тя не знаеше как да ги свърже помежду им. Всичко беше някак болно, изтощено, обвито с мъгла. Не можеше да се отърси обаче от магията на змията и на Андроник. Само образът на Андроник я успокояваше, когато го извикаше в ума си. Виждаше го целия, жив, просто невероятен в несравнимата си мъжественост…