— Никой! — възкликна той усмихнат. — Къде ли са се дянали всички тази нощ?!…
Стана и нежно погали с длан стръкчетата трева, сякаш ги молеше да му простят, че ги е смачкал с тялото си.
— Може да са отишли да плуват в езерото — добави Андроник.
Ускори ход. Когато излезе от гората, вече подухваше лек вятър. Житните класове край пътя се полюляваха. Андроник вървеше и си подсвиркваше, докато стигна до езерото. Тук отново спря и се заслуша. Някъде отдалече се дочуваше сухото пращане на папура. Сънливите крясъци, квакането на жабите, цвърченето на скакалците се стопяваха в ужасяващата тишина на езерото. Дори птиците вече не се будеха изплашени в тръстиката. Андроник се опитваше да обгърне с очи небосклона. В езерото не се виждаше нищо. Само лек ветрец пробягваше по водата. Младежът направи няколко крачки, като че си търсеше подходящо място, и започна нетърпеливо да се съблича.
Дорина дълго се колеба, преди да се реши да излезе насреща му. Та той знае, че е дошла, а не я търси, не я вика. Вижда го съвсем ясно как стои почти гол, с прихваната около хълбоците ивица тежка коприна, обшита със сърма. А трябваше да го намери готов за тръгване, облечен. Или не е избрал нея?… Но нали на хорото сред онези непознати девойки, след като спря поглед на всяка една от тях, на нея хвърли залога — златна ябълка. Това беше знакът — нея е избрал за невеста…
— Дорина! — възкликна учуден Андроник, като я видя, че идва. — Колко хубава си станала!…
— Чаках те — прошепна девойката. — Няма ли да тръгваме?…
В този миг видя голите му рамене и наведе очи.
— Защо се страхуваш? — попита я той. — Нали знаеш, че другояче не може, само гол. Така е писано…
— И аз ли?
— И ти… но по-късно, разбира се — добави той усмихнат и я хвана за ръка.
Девойката и този път почувства, че потръпва от огненото докосване на Андроник. Същото внезапно вълнение, същото странно, непознато удоволствие.
— Можеш ли да плуваш? — попита я тихо Андроник. — Ако лодката потъне, ще можеш ли да плуваш?
Дорина уплашено се притисна до ръката му.
— Ако ме пуснеш, ще се удавя! — извика тя.
— Тогава не се страхувай, каквото и да се случи, не се страхувай — окуражи я Андроник. — Тази лодка е безсмъртна. Да знаеш само колко пъти съм кръстосал това езеро на отиване и на връщане оттам… Погледни!…
Протегна ръка и показа далечината. Дорина не видя нищо, само безкрайна, прозрачна и неподвижна водна шир.
— Далече ли е? — попита тя смирено.
Андроник се засмя и я притегли към себе си.
— Нищо не е далече, когато обичаш — прошепна той. — Ще седнеш спокойно в дъното на лодката, ще минем девет морета и девет земи. И после ще започне сватбата…
— Толкова късно — натъжи се Дорина. — Колко ли неща могат да се случат дотогава — добави тя замислено.
— Защо бързаш? — попита я нежно Андроник. — Тук при нас дните минават бързо, както и минутите. Щом си дошла, вече не можеш да се върнеш. А и тук е по-хубаво, нали?…
— Хубаво е, където си ти — отговори девойката.
После млъкна и го погледна. Колко красив, колко висок и едър е той! Сякаш не е човек, а божество, синът на змея от приказките.
— Защо напусна двореца? — попита го тя. — Защо дойде пак тук, край езерото?…
— Ти не можеше да останеш там, страхуваше се… Защо се уплаши? Всички тези хора отдавна вече са мъртви, нищо не можеха да ти направят, не видя ли?…
— И аз бях там — прошепна с ужас момичето. — Бях на един трон, скрита от другите…
— Да — каза ведро Андроник. — Така става винаги…
Дорина почувства, че отново я обхваща същият ужас, и се притисна до него, сякаш искаше той да я успокои, да я погали…
— От нищо да не те е страх — каза той, — аз съм до тебе. Няма да се разделим…
Погледна към езерото. Лодката отдавна чакаше недалече от тях. На Дорина всичко това й изглеждаше познато. Сякаш някога, отдавна, пак беше изживяла това приготовление за път.
— Къде ще бъде сватбата? — попита тя отново.
— На другия край…