Дойдеше ли неделя — когато слугите ми заминаваха с влака за Шилонг да донесат провизии, — спях до обяд, събуждах се с размътен мозък и с блудкав вкус в устата и оставах в леглото по цял ден, преписвайки бележките си в дневника. Исках по-късно да публикувам книга за истинския живот на белия човек в Асам и анализирах себе си най-подробно: описвах както дните на безволие и неврастения, така и дните (по-многобройни, естествено) на смели начинания, на горди усилия, на растеж.
През целия юли ходих само веднъж до Шилонг — там стоях жадно на слънце, ходих отново на кино, поправих грамофона си и купих криминални романчета — единственото, което бях в състояние да чета, откакто пристигнах в Асам. Известно ми беше все пак, че работата ми се цени в центъра: узнах това не от нашия служител в Шилонг — надменен ирландец, който се бе опитал да ме застави да чакам пред вратата му, — а направо от Нарендра Сен, който ми изпращаше почти всяка седмица няколко машинописни реда с топли, дружески думи. През октомври ми предстоеше да ползвам едномесечен отпуск, но можех да замина за Калкута още по средата на август, ако успеех да предам доклада и ако завършех инспекцията и ремонта из трудните райони около Садия.
Случи се обаче онова, от което се опасявах в моменти на пълно униние. В началото на август заболях от тежка малария, придружена от нервно изтощение. Прибрал се бях няколко часа по-рано в бунгалото и чаят ми се стори без никакъв вкус. Имах треска, целият треперех. Легнах си, след като изпих три чаши бренди — спомнил си бях съветите на Харолд. На другия ден обаче започнах да бълнувам и повикаха един евроазиец, мистър Франк, който разбра, че имам малария; още същия следобед ме закараха до Садия. Грееше чудесно слънце, виждах цветя и птици, а на гарата видях една жена и това ме разтърси — не бях срещал бели жени от четири месеца.
След това вече не си спомням нищо. Знам само, че са ме закарали в Шилонг и са ме настанили в тамошната болница за европейци; телеграфирали в Калкута и преди да се яви заместникът ми, господин Сен идвал да ме види в болницата. След пет дни, придружен от две милосърдни сестри и от Харолд, съм заминал в първокласно купе за Калкута, където са ме приели веднага в болницата за тропически заболявания.
… Една сутрин се събудих и огледах учудено бялата стая, която миришеше на карамелизирана захар и на амоняк, както и дамата, която четеше, настанена удобно в кресло до прозореца. Няколко минути се вслушвах в шума на вентилатора и се опитвах да разбера кой ми беше говорил току-що за романа „Господарят Джим“ на Джоузеф Конрад. Бях чул и запомнил този глас; бих дал всичко, за да мога да стана от леглото и да му кажа, че романът е посредствен и че изобщо не може да се сравни с любимата ми книга „Лудостта на Олмайър“, написана от Конрад на млади години.
— Който не е чел „Лудостта на Олмайър“, още не познава таланта на Конрад — заявих аз на висок глас на дамата, която продължаваше да чете с лице към прозореца.
— Мили боже! Не си оглушал значи!… — възкликна тя с огромно удивление, като се приближи до мен и позвъни. — Искаш ли нещо?
— Искам да се избръсна — казах спокойно аз, като поглаждах хлътналите си и студени бузи, по които беше покарала гъста брада. — Моля да ме извините, че се представям пред вас в подобен вид. Струва ми се, че са ме докарали тук, докато съм бълнувал. Още веднъж моля за извинение.