Выбрать главу

Прегърна я през кръста и бавно я заведе до водата.

— Другояче не може — успокои я той.

Андроник пристъпи напред и лодката се залюля. После вдигна на ръце Дорина и я качи в нея. Люлеенето беше така невъобразимо приятно, че девойката замаяна прихвана главата си с ръце. Андроник беше до нея. Преди да хване веслата, протегна ръка и й показа напред.

— Там, в средата, има един остров. Там живеех аз…

Изведнъж, без да знае как, Дорина си припомни змията и изтръпна цялата. Нима отново ще я види — гола, извиваща се неуморно на лунната светлина, както я беше видяла преди. И този път, в мрака, би могла неочаквано да я ухапе…

— Но на този остров е змията! — извика тя развълнувана. — Ти я изгони там, именно ти!…

В този миг видя, че Андроник се изправи в лодката — блед и разгневен. Погледът му сега искреше още по-ярко, проникваше в зениците на очите й и я ослепяваше.

— Защо каза това, любима моя?! — каза ТЪЖНО Андроник.

Думите му изпращяха в ушите, сякаш изскачаха огнени езици от устата на змей.

— Защо не се вслуша в повелята? — повтори той, треперейки.

Дорина си припомни: „Не произнасяй никога тази дума пред него!“ Беше забравила. Сега е твърде късно. Беше забравила… Гледаше го изумена, покорена от силата му, и очакваше проклятието. Закри очите си с длан.

— Ще ме търсиш девет години и едва тогава ще ме намериш! — чу тя думите на Андроник.

Когато обаче поиска да го зърне отново и да измоли милостта му, видя, че лодката е празна. Андроник беше изчезнал. Пред нея се виждаше само безкрайната водна шир. Застина безмълвна, изтощена, без да знае какво да прави. В този миг долови как потрепват листата на брега и се обърна. Нямаше никого. Само вятърът, който се беше усилил, разклащаше високите клони на дърветата…

* * *

Събуди се със същия неприятен шум в ушите. Стаята беше наполовина в мрак. Лунната светлина се беше изтеглила зад прозореца. Дорина усети, че вятърът сега нахлува в стаята и раздвижва въздуха. Стана от леглото и отиде до прозореца. Далече, вляво, се виждаше езерото. Девойката се усмихна. Върна се до леглото, без да съзнава къде се намира. Погледна учудено жените, които спяха до нея. Бавно, но със сигурни движения, като насън, тя си проправи път между леглата. Улучи вратата веднага, без да я търси. През стената до нея достигаше странен шум, който й вдъхна страх. Дълбоко, сподавено дишане на измъчени хора… Все пак не загуби напълно смелост и със затворени очи прекоси салона до външната врата. Беше полуотворена. Излезе на двора. Не усети студа с босите си крака, нито студения вятър над полуоткритите си рамене. Все така решително се отправи към езерото.

Когато превали хълма и стигна до брега, видя, че лодката я чака. Така както я беше оставила неотдавна, в съня си.

Навлезе дълбоко в студената и влажна тиня, но краката й не почувстваха нищо. Припряно, но внимателно отвърза въжето от колчето, хвърли го в лодката и се качи в нея. Потърси с очи острова и без да се колебае, започна да гребе бавно и леко, като човек, когото води само надеждата…

14.

Лиза се събуди разтреперена от студ. Прозорецът беше широко отворен и по влажния вятър, по променения мирис на въздуха вече се усещаше настъпването на зората. Луната беше избеляла. Мракът се разсейваше и далече през прозореца се виждаше лека мъгла.

Лиза се събуди замаяна, като след дълъг гуляй. Мъчеше се да проумее къде се намира и при какви обстоятелства беше заспала полуоблечена и с толкова други хора. Дълго стоя с отворени очи, трепереща от студ, без да успее да се завие добре. Струваше й се, че в момента, в който се събуди, някъде наблизо беше звъннало дървено клепало. Беше й неприятно, че се събужда в тази чужда и неудобна стая, чувстваше се отвратена, изморена и измамена от живота. Нищо нямаше смисъл, отникъде не чакаше радост. Кратко дрезгаво чуруликане долетя като че точно от перваза на прозореца. Може би трябваше да се затвори прозорецът… Но е толкова трудно, толкова безсмислено…

Опита да се завие по-добре и дръпна силно юргана. Забеляза, че мястото отляво до нея е празно. Рири беше наместила насън главата си в това празно място и сега свиваше коленете си. Лиза обърна глава и заразглежда с учудване останалите жени. Различаваше ги едва-едва и няколко пъти разтърка очи, за да може да ги разпознае. Отделни събития започнаха да се възстановяват в паметта й. Изведнъж си припомни Серджу Андроник, гоненицата в гората. После в паметта й имаше обезпокояваща празнина. Обхвана я унизителното чувство, че е губила съзнание. Имаше някаква игра… Фарс някакъв… После още нещо… Капитан Мануила… Дорина… Змията… Отново очите й се спряха на Рири, която спеше, свила юмруци до устните си, и изтръпна. Дорина?