Выбрать главу

Девойката тръгна, като реши да обиколи острова. Голите й ходила не усещаха нито острите бурени, нито влажната, земя. Умората от неумелото и дълго гребане изчезна като по чудо веднага щом стъпи на острова. Очите й привикнаха бързо с избледнелия мрак на угасващата нощ. Когато закрачи твърдо по земята, не долавяше вече дори полъха на вятъра. Чувстваше само странна, опияняваща и необяснима радост, КОЯТО така и не се опитваше да проумее. Струваше й се, че неусетното преминаване от царството на съня в този действителен остров, обрасъл с треви и непознати дървета, изведнъж й открива нов, прекрасен път, по който би могла да тръгне. Всичко това можеше да бъде действителност… Тялото й, някак далечно и чуждо, можеше блажено да се отпусне на мократа трева в последните часове на нощта. Никаква болка, никакъв страх, никакъв срам, само една завладяваща, горчива радост в дълбините на нейното същество, като че се беше събудила с друга, неподозирана досега душа, в друго тяло — по-щастливо и по-прекрасно…

С всяка нова стъпка, която правеше около острова, дълбоко в нея сякаш растеше тази непозната сила, която раздвижваше кръвта и оцветяваше плътта й, променяше дишането й, ритъма й на движение, мислите й. Сега можеше да се случи всичко. Златни жар-птици можеха да излетят от заспалите клони и да я извикат по име. Стволовете на дърветата всеки миг можеха да оживеят и да се превърнат във великани и змейове. А под земята сигурно се разхождаха джуджета с бели бради и диви зверове разговаряха помежду си. Нищо нямаше да я изплаши, никаква среща, никакво чудо. Дори този мрак, който всеки миг щеше да изчезне, погълнат от земята и водата, й се струваше вълшебен. Преобразяването на света сега й изглеждаше изумително, сякаш от някакво тайнствено, непознато до този миг място струеше светлина.

Съвсем близо до нея изхвърча една птица и полетя над езерото. Дорина я проследи с очи и изведнъж сърцето й заби по-силно. Птицата леко прелетя над Андроник и очите на девойката го зърнаха изведнъж целия, така както се беше изтегнал на тревата, с поглед в небето. Запъти се с бързи крачки към него. Възторгът в душата й растеше — тих, богат, безграничен.

— Аз дойдох — прошепна Дорина, като се приближи.

Андроник обърна глава и я погледна усмихнат, но остана да лежи неподвижен.

— Чакам те от полунощ — каза той. — Търсих те в гората, виках те…

Дорина се засмя. Погледна го още веднъж в очите, после погледът й се плъзна бавно, без страх и без свян, по тялото му. „Колко е хубав моят любим…“

— Какво прави досега? — попита я Андроник, като леко вдигна глава.

— Мисля, че сънувах — прошепна Дорина и си потърси място до него.

— Такива сте вие — каза бавно Андроник. — Трудно разбирате…

Дорина се настани съвсем близо до него и се подпря на лакът, като се опитваше да подреди косите си.

— Значи това е островът — каза тя щастлива, като се огледа наоколо.

— Нали няма по-красив от него? — попита Андроник.

Девойката кимна с глава и затвори очи. Усмивка на необикновен възторг озари лицето й.

— И ти си хубава — добави Андроник. Погледна я дълбоко в очите, сякаш се опитваше да опознае всичко, което живееше непознато за него в душата й. — Защо не хвърлиш тези дрипи?

Показа с ръка блузата й. Дорина учудено се погледна, сякаш едва сега разбра, че все още е полуоблечена.

— Прав си, забравих! — прошепна тя с усмивка.

Стана веднага и изхлузи блузата си. Остана гола, но никакъв срам не замъгли очите й, капка кръв не оцвети лицето й. Погледна се за миг, после се приближи до водата. Краката й бяха опръскани до колената със засъхнала кал и мръсен пясък. Бавно, сякаш опипваше с крак дъното на езерото, девойката навлезе във водата. Когато водата стигна до кръста й, тя се поколеба и се обърна към Андроник, който беше останал на брега и усмихнат я следеше с поглед.

— Страх ме е да вървя по-нататък — извика тя и вдигна ръка.

Андроник тутакси се изправи и влезе и той във водата. Настигна Дорина бързо, като стъпваше тежко и шумно вдигаше пръски.

— Не можеш ли да плуваш? — попита я той.

Девойката поклати глава и по детски се натъжи.

— Нищо, аз ще те науча — успокои я Андроник. — Само не трябва да се страхуваш… Дръж се за мене…

Хвана я за ръка и бавно я поведе, докато водата плисна в гърдите й. Андроник се отпусна по корем, а ръката на девойката остана подпряна на гърба му. Дорина се опита да се засмее и отпусна глава във водата, която нахлу в устата й, в ушите и носа й. Онемя от целия този натиск, но той я забавляваше.