— Страх ли те е? — попита я пак Андроник.
Дорина не го чу. Усещаше, че плува независимо от натиска на водата, че я носи една силна ръка, и тя напълно се отпусна. Чувстваше само как приятно се плъзга по повърхността на тази топла и безкрайна вода. Почти се учуди, когато се опита да се изправи и не усети земята под краката си, но учудването й бързо премина в окрилящото чувство, че е свободна и силна.
— Как се чувстваш? — попита я пак Андроник, без да получи отговор.
Тогава все така леко и сигурно я отнесе до брега. Излязоха от водата усмихнати и двамата. Дорина го погледна в очите и се притисна топла до него.
— Не беше трудно — прошепна тя.
— Ще те науча и да се катериш по дърветата — каза й Андроник, — но най-напред трябва да ги помолиш да ти позволят. Някои от тях са стари или болни и ги боли… Тогава те хвърлят на земята…
— А ти как познаваш кои са болни? — попита Дорина.
— Чувам ги как се вайкат или виждам как плачат… Клетите те… Със старите и болните е по-трудно…
Седнаха на един хълм над долчинката. Андроник подпря глава на коленете й и девойката започна прехласната да гали косите му.
— … И с цветята е трудно — добави Андроник. — Те винаги са влюбени… Да видиш само как плачат!…
Засмя се, после вдигна очи към лицето на Дорина и я погледна вече сериозен.
— Как се казваш ти? — попита той.
— Дорина.
Андроник дълбоко се замисли, сякаш се мъчеше да си припомни къде по-рано е чувал това име.
— А ти как се казваш? — попита шепнешком Дорина, галейки челото му.
Андроник тъжно се усмихна и погледът му отново се зарея. Дорина търпеливо почака да се върне.
— Казваш се Серджу, нали? — настоя тя.
— Щом ти искаш така — отговори усмихнат Андроник, като учудено я гледаше в очите.
— Серджу е хубаво име — каза Дорина. — Ако бях момче, би ми харесвало да се казвам Серджу… Като тебе — добави тя.
— Не мисли повече за това — прекъсна я той, взе ръката й и я погали. — Ти не си момче, а момиче…
— Лошо е да си момиче — каза Дорина.
Андроник звучно се засмя. Придърпа ръката й до себе си и погали косите й.
— А ако беше само една клета светулка? — попита я той, за да я подразни.
Изведнъж замълча и отново потърси очите й, сякаш искаше да разговаря направо с нейната дълбока, истинска същност.
— Ти не знаеш какво значи да бъдеш човек — добави той замислен. — Толкова е хубаво…
Разпери като крила двете си ръце и отпусна глава назад.
— Никога да не умираш — каза той с поглед в небето. — Да бъдеш като онази звезда, красива и безсмъртна…
Показа с ръка Зорницата. Дорина потрепери.
— От какво се страхуваш? — учудено я попита Андроник.
— От смъртта — прошепна Дорина.
— И там има хора — усмихна се Андроник. — Навсякъде има хора…
— Ти знаеш всичко, нали? — попита го тя успокоена. — Всичко, което казваш, е истина…
Андроник не й отговори. Продължаваше втренчено да гледа Зорницата. Вече зазоряваше. Бяха изчезнали всички други звезди и небето беше избледняло.
— Къде живееш? — попита го Дорина, за да го разбуди.
— Там — посочи Андроник гората до брега на езерото. — А ти къде живееш?
Дорина се замисли за миг. Опита се да си спомни добре, за да не каже нещо неточно от съня си.
— В Букурещ — отговори тя правилно.
— И какво правиш там?
Андроник се усмихна, когато я запита. Цялото му лице беше светнало, сякаш едва сдържаше смеха си.
— Живея — отговори Дорина объркана.
Той се засмя, окрилен от дива радост. Стана и вдигна девойката на ръце. Като че носеше клонка, толкова лек беше товарът му.
Продължаваше да се смее, вдигаше на ръце тялото й все по-високо, сякаш искаше да го покаже на небето, на гората, на светлината, която извираше вече от всички страни. Дорина се притисна към гърдите му. Андроник я подхвърли още няколко пъти в ръцете си, после затича с нея към вътрешността на острова. Прескачаше в луд бяг трънаци и ями, стъпваше върху сухи клони, удряше се във високи и дебелокори бурени, поваляше силно миришещи, гъсти и бодливи храсталаци.
Дорина затвори очи изплашена, но щастлива. Понякога усещаше парещи драскотини по тялото, но никаква болка не можеше да накърни лудия възторг от новия смисъл, който сега получаваше животът й. Долавяше как кръвта на Андроник пулсира в гърдите му, чуваше силните, оглушителни удари на сърцето му. Топлината на тялото му беше неестествена, опияняваща. От известно време тя усещаше само, че бясно се носи из въздуха към някаква бездна. Почти загуби съзнание, не се осмеляваше да отвори очи, да погледне къде се намира…