Като я слушах как изрежда имена и решава вместо мен, се зачудих дали да се натъжа, или да се разсмея. Гледах я, но очите ми постоянно отскачаха встрани от лицето и.
— Господин Сен — обяви сестрата.
В същия момент изпитах същото объркване, с което се сблъсквам всеки път, когато се налага да събера някой индиец, когото уважавам, с евроазийски младежи и девойки. Момичетата обърнаха с любопитство глави към вратата. Нарендра Сен влезе с познатата усмивка, която разширяваше още повече устата му, а след него пристъпи колебливо и със ситни стъпки Майтреи. Усетих как сърцето ми спира за миг и веднага си спомних, че не съм се бръснал от вчера, че съм облечен в чужда пижама, която не ми отива, и че в крайна сметка изглеждам смешен. Стиснах ръката на инженера, като се престорих, че ми е зле (за да оправдая всяка евентуална нелепост), и събрах длани пред челото си, като поздравих с комична сериозност Майтреи. За мое огромно учудване обаче, когато я представих на момичетата, тя се отправи решително към тях и се ръкува, като ги поздравяваше учтиво: How do you do?
— Дъщеря ми е запозната с две норми на вежливост — засмя се инженерът, като поглеждаше към Гърти (впрочем той продължи да я следи непрестанно до края, особено когато тя кажеше нещо духовито). — Към западната норма обаче се придържа само в присъствието на госпожи и госпожици.
Аз бях като на тръни. Момичетата започнаха да си говорят, като привлякоха и Харолд, а инженерът заобяснява нещо на бенгалски на дъщеря си, която се оглеждаше с живо и същевременно насмешливо любопитство. Още тогава забелязах, че щом се заслуша внимателно в нещо, което сериозно й се обяснява, по устните на Майтреи заиграва едва доловима иронична усмивка, примесена с необуздан сарказъм, в чието съществуване човек трудно би повярвал, като гледа невинното й и уплашено лице. Запитах се, малко разгневен от собствената си неловкост, с какво ме вълнува това момиче, в което нямаше нищо привлекателно, което не бих могъл да обичам никога и с което щях да се срещам случайно и без полза.
— Кога ще дойдете у нас, господин Алън?
Гласът й звучеше странно и другите трима обърнаха глави, за да я изгледат.
— Веднага щом оздравея… — И се поколебах, защото не знаех как да се обърна към нея: не беше удобно да я нарека мис, а не се осмелявах да й кажа деви; смущението ми ме накара да се изчервя и започнах да се извинявам: — Извинете ме за това, че ме намирате необръснат и че в стаята е разхвърляно. Днес се почувствах толкова зле… — И направих същия престорено-уморен жест, като се молех в себе си Майтреи най-после да си тръгне и да сложи край на това, както смятах, непоносимо положение.
— Знаеш ли, Алън, реших да те поканя да живееш у нас — обади се инженерът. — Моята съпруга ми даде тази идея. Ти не си привикнал към тукашните храни и ако се наложи да останеш в Калкута, животът по тези места (както си отслабнал от болестта) ще те съсипе. Има и нещо друго: ще спестиш значителна сума и след година-две ще можеш да заминеш, за да се видиш със семейството си. Мисля, че няма нужда да ти обяснявам какво означава за нас твоето присъствие…
Той завърши думите си със същата влажна и разтеглена жабешка усмивка. Майтреи ме гледаше право в очите и чакаше, без дума да промълви, без да пита. Колко се ядосвам сега, че не записах веднага след тяхното заминаване изключителното си вълнение, предизвикано от думите на Нарендра Сен. Спомням си смътно (и тази неяснота се дължи не толкова на изминалото време, колкото на безбройните усещания и вътрешни конфликти, които изживях тогава и които почти неутрализираха и потопиха в сивота и баналност обстоятелствата около решението ми), спомням си, че в мен се надвикваха двама души: единият ме зовеше към нов живот, който, доколкото знаех, не бе познат направо от извора на нито един бял — живот, който след гостуването с Люсиен ми се бе сторил като чудо, още по-вълнуващо и примамливо като приказка поради присъствието на Майтреи, живот, който ме привличаше и обезоръжаваше; другият човек в мен се противеше срещу този потаен заговор на моя началник с цел да ми отнеме свободата и да ме въвлече в съществуване, изпълнено с огорчения и тайни, заради което трябваше да пожертвам младежките си забавления, да се откажа от напитките и да разредя посещенията в кината. И двата повика бяха еднакво органични и „свои“, но не можех да забавям прекалено отговора и благодарността си.