— Изключително съм ви благодарен, господин Сен, но се боя, че ще ви причиня безпокойство — избърборих аз, загледан в момичетата, които се наслаждаваха злобно на пленничеството ми (инженерът и Майтреи бяха до леглото, а Харолд и момичетата край прозореца).
— Това е глупаво — засмя се Нарендра Сен. — Долу, до библиотеката, има толкова свободни стаи, пък и твоето присъствие ще бъде още един катализатор на делото по цивилизоването на моето семейство, вярвай ми. (Дали го каза иронично? — запитах се аз.)
Спомних си, че като говорих веднъж с момичетата за инженера и за хубавата му дъщеря, им бях казал на шега, че се нуждая от помощта им: ако се случи да се срещнем — инженерът, те и аз, — Гърти трябва да ме попита невинно:
— Какво прави любимата ти, Алън?
Аз ще се престоря на смутен, ще се опитам да й правя знаци, но Гърти трябва да продължи:
— Хайде, не се преструвай, че не знаеш за кого говоря! Питам те как е Норин — или Изабел, или Лилиан, което и да било женско име, за което се сети.
Почти бях забравил за тази шега, когато Гърти се отправи към мен и ме попита с лукаво намигане:
— Какво прави любимата ти, Алън?
И без да чака отговор (дъхът на инженера беше замрял на дебелите му устни, а Майтреи бе вдигнала очи, за да я погледне), Гърти, както изглежда, много развеселена, продължи:
— Хайде, не се преструвай! Трябва да попиташ и нея, преди да се преместиш при господин Сен. Не е ли така?
— Без съмнение — съгласи се инженерът, като се опитваше да се усмихне.
Майтреи я изгледа с истинско удивление, после впери поглед в очите на баща си.
— Донесох ти нещо за четене, Алън — произнесе бързо инженерът, за да прекрати тази сцена. — Дъщеря ми избра „Отвъд Изтока“ от Лафкадио Хърн, но сега е твърде късно, за да ти почете.
— Изобщо не ще мога да чета баба — каза Майтреи. — Английският ми е неразбираем. — Тя изрече тази дума с очевидно внимание за произношението и за акцента.
— Алън, ама ти нищо не ми каза за любимото си момиче — намеси се пак Гърти, недоволна от това, че думите й не бяха предизвикали желания ефект.
— О! Остави ме на мира, нямам никакво любимо момиче! — извиках аз, вбесен от собствената си и от нейната глупост.
— Лъже — произнесе тя по-тихо, почти доверително, към инженера. — Голяма хаймана е.
Последва мъчителна сцена. Инженерът гледаше замаян и объркан дъщеря си. Майтреи наблюдаваше всичко с отсъстващия си нечовешки поглед. Харолд мислеше, че битката е спечелена, и ми правеше знаци от прозореца. За мен всичко бе нелепо до безкрайност и тъй като при глупаво положение се оказвам неспособен да взема някакво решение, а чакам да стане чудо, че да му се сложи край, бях заковал поглед в една точка и разтърквах челото си, за да се измъкна от затруднението чрез симулиране на болка.
— Време е да оставим Алън да си почине — заяви господин Сен, като ми стисна ръката.
— След малко тръгваме и ние — добави Харолд, сбогувайки се с инженера и с Майтреи (като явно се затрудняваше как да се обърне към нея).
След като си тръгнаха, момичетата със смях се приближиха до леглото ми и започнаха да ме поздравяват иронично.
— Алън, момчето ми, загубен си — каза Гърти.
— А тя не е грозна — каза между другото Клара. — Само че ми се струва мръсна като всяка индийка. С какво ли си маже косата?
Изведнъж ме обзе подло малодушие. Започнах да клюкарствам по адрес на инженера и на Майтреи, без да вярвам в нито една от собствените си думи, но слушах развеселен брътвежите на момичетата и на Харолд. Всяка следа от преклонение и уважение бе изчезнала от съзнанието ми. Най-важното бе, че не разбирах нищо от случилото се.
— Я пак да прегледаме списъка — спомни си Гърти. — Мисля, че би било добре да поканим и братята Хюбър. По-големият, Дейвид, има кола. Какво ще кажеш впрочем за ловкия ми ход с „любимото момиче“? Спасих те, Алън, тъй да знаеш…
IV
Събуждах се всяка сутрин с някакво ново учудване. Походното ми легло се намираше до самата врата и щом отворех очи, откривах чудната стая с висок зарешетен прозорец и с боядисани в зелено стени, в която имаше голямо плетено кресло и две табуретки близо до работната маса и няколко бенгалски литографии, закрепени с кабарчета вдясно от библиотеката. Необходими ми бяха няколко минути, за да си спомня къде се намирам и да схвана смисъла на глухите звуци, които идваха отвън — от отворения прозорец или от коридора, през широката врата, която затварях нощем с дървено резе. Отметвах прозирния балдахин, който висеше над леглото ми, и отивах да се измия на двора, в една ламаринена постройка, приютила циментова вана, в която слугите наливаха от вечерта няколко десетки кофи с вода. Този импровизиран душ в средата на двора бе нов и освежителен церемониал за мен. Гребях вода с една кана и я изливах върху треперещото си тяло, защото беше зима, а дворът бе покрит с калдъръм. Гордеех се със собствения си кураж — останалите идваха тук с по една кофа гореща вода и когато научиха, че вземам студен душ, не можаха да скрият учудването и възхищението си. Няколко дни цялата къща говореше само за утринната ми баня без топла вода. Очаквах да ми каже нещо и Майтреи, с която се срещах съвсем рано на чая, облечена в просто бяла сари и босонога. Ето че един ден тя ми каза (и това бяха първите й неофициални думи): — Във вашата страна трябва да е много студено, затова сте толкова бели…