Бях щастлив и все повтарях в себе си: пантеизъм, пантеизъм. Какви редки свидетелства имах пред очите си!
— Добре, Чабу, но дървото не яде питки.
— Ама нали ги ям аз! — отговори тя, много учудена от забележката ми.
Реших, че това откритие не трябва да се загуби, и под претекст, че отивам да изпуша една лула, слязох в стаята си. Затворих вратата с резето и написах в дневника: „Първи разговор с Майтреи. Примитивизмът в мисленето й е достоен за отбелязване. Дете, което е чело прекалено много. Днес на терасата се получи неловка ситуация с разказването на приказки. Не съм способен да разказвам; причината вероятно е в смущението ми от всичко, което е невинно и наивно. Истинското откровение беше Чабу, дете с пантеистичен дух. Не прави разлика между своите чувства и усещанията на предметите; така например дава питки на едно дърво, защото тя яде питки, макар и да знае, че дървото не може да яде. Много интересно.“
След като записах в дневника си тези няколко реда, изтегнах се в леглото и се отдадох на мислите си. Не зная точно какви съмнения ме обзеха в този момент, защото след няколко минути станах, отворих отново дневника си и добавих: „Може и да се лъжа…“
Вечерта работих с инженера в кабинета му. Преди да се разделим, той постави ръка на рамото ми и каза:
— Жена ми много държи на теб, Алън. Искам да се чувстваш тук като у дома си. Можеш да влизаш във всички стаи, ние не сме мюсюлмани и нямаме женско отделение. Ако имаш нужда от нещо, обърни се, моля те, към жена ми или към Майтреи. Смятам, че сте доста добри приятели…
Случилото се през този ден ме изкушаваше да отговоря с „да“. Все пак споделих с него затрудненията си.
— Всяко индийско момиче се държи така с чужденците…
След това започна да ми разказва. Веднъж, когато били канени на чай в италианската легация, консулът поискал да помогне на Майтреи да прекоси вътрешния двор (тъй като валял дъжд и имали само един чадър) и я хванал под ръка. Майтреи толкова се уплашила от жеста на този непознат, че хукнала през дъжда, излязла на улицата и скочила в колата, като не спряла да плаче чак до Бхаванипур, където се хвърлила в прегръдките на майка си. Това се случило само преди една година, когато Майтреи, почти петнайсетгодишна, била взела изпитите си в университета, където се подготвяла за бакалавър на изкуствата. Друг път, когато едно европейско семейство ги поканило на опера в ложата си и един елегантен младеж се опитал в мрака да я хване за ръката, Майтреи му казала на ухото достатъчно силно, за да чуят и съседите: „Ще те перна с чехъла през устата!“ Настъпила паника, всички в ложата станали на крака. Намесила се госпожа X (името й е достатъчно известно в Калкута, за да го споменавам тук). Последвали спорове, обяснения, извинения.
— Допуснала ли съм някаква граматична грешка? — попитала Майтреи.
Посмях се от сърце на тази случка, макар и да се питах дали това момиче крие в себе си невинност или някаква съвършена изтънченост със силно развито чувство за хумор и се забавлява за наша сметка. По-късно тази мисъл ме спохождаше всеки път, когато я слушах да говори или когато чувах смеха й от другите стаи.
— Не знаеш ли, че Майтреи пише стихове? — попита ме с много гордост инженерът.
— Само го предполагах — отговорих аз.
След това разкритие тя донякъде ми стана антипатична. Всички момичета, а и всички деца-чудо пишат стихове. Разбирах, че инженерът иска да представи дъщеря си като един вид дете-чудо, и това ме отблъскваше. Колкото пъти в миналото ми беше казвал: „Майтреи има голям талант!“, толкова пъти аз изпитвах известна неприязън. Сигурно затова е толкова надута — разсъждавах.
— Пише философски поеми, които се харесват много на Тагор — добави той, като ме наблюдаваше.
— Така ли? — заявих колкото е възможно по-равнодушно аз.
Когато слизах по стълбите, срещнах Майтреи, която излизаше от библиотеката.
— Не знаех, че си поетеса — заявих й аз, като се стараех думите ми да прозвучат иронично.
Тя почервеня и се облегна на стената. Тази болезнена чувствителност започваше да ме дразни.
— В края на краищата няма нищо лошо в това, че пишеш стихове — добавих аз. — Важното е да ги пишеш добре.
— Откъде знаеш, че не са хубави? — попита ме тя, като въртеше в ръце взетата от библиотеката книга.
— Не се съмнявам в това. Питам се само какво знаеш за живота, за да можеш да пишеш философски поеми.