Замисли се за миг, после започна да се смее. Смееше се все по-искрено, като притискаше ръце към гърдите си със странно свенлив жест.
— Защо се смееш?
Смехът й изведнъж секна.
— Не трябва ли да се смея?
— Не зная. Не разбирам нищо. В крайна сметка всеки прави това, което му харесва. Попитах те защо се смееш и мислех, че можеш да ми отговориш.
— Татко казва, че сте много умен. — Аз направих нетърпелив жест. — Ето защо постоянно ви задавам въпроси; страх ме е да не сгреша, да не ви ядосам.
Изразът на лицето й ме изпълни с радост.
— А защо не искаш да ме ядосваш?
— Защото сте наш гост. Гостенинът е пратен от Бога…
— Ами ако гостенинът е лош човек? — попитах я аз така, както се пита дете, въпреки че лицето й беше станало сериозно, почти навъсено.
— Господ ще го прибере обратно — отговори бързо тя.
— Кой Господ?
— Неговият Господ.
— Как, нима всеки човек си има собствен Господ?
Изрекох натъртено последните думи. Тя ме погледна, помисли, затвори очи и после ги отвори с нов, влажен, гальовен поглед.
— Сгреших, нали така?
— Откъде да знам? — казах аз, за да прикрия смущението си. — Не съм философ.
— Аз обаче съм — изрече бързо тя, без да премигне. — Харесва ми да мисля, да пиша стихове, да мечтая.
Казах си наум: понятие си няма от философия! И се усмихнах.
— Иска ми се да бъда стара — заяви внезапно тя с топъл и меланхоличен глас, който ме прониза. — Стара като Роби Такур.
— Кой е този Роби Такур? — попитах аз, развълнуван без причина.
— Тагор. Бих искала да съм стара колкото него. Когато си стар, обичаш повече и страдаш по-малко.
След това се засрами от думите си и понечи да избяга. Спря и се овладя, защото ме изгледа и вероятно разбра колко съм смутен, както стоях подпрян на стълбата, без да зная как да се държа с нея.
— Мама се разтревожи много: чела в една книга, че в Европа сервират супа всяка вечер. У нас никога не сте яли супа и затова слабеете. Ние не пазим бульона от яденето, даваме го на птиците.
— И аз не обичам супа — опитах се да я успокоя.
— Бих искала да обичате! — каза тя и очите й проблеснаха.
— Какво значение има в края на краищата?
— Има, заради мама…
Поиска да добави нещо, но се спря. И аз се почувствах неловко от това прекъсване, като не знаех как да изтълкувам гневния проблясък в очите й. Може и да съм я разсърдил, помислих си аз.
— Моля да ме извиниш, ако съм сбъркал с нещо — казах меко. — Не зная как да се държа с индийците…
Когато й заговорих, тя вече се готвеше да се изкачи по стълбите, но спря, за да ме изслуша. Погледна ме отново, но този път толкова странно (О! Как да опиша погледите й, които не бяха никога едни и същи, никога), че и аз широко отворих очи, попивайки я с поглед.
— Защо ми поискахте извинение? Защо ме карате да страдам?
— И през ум не ми е минавало — извиних се объркан аз. — Стори ми се, че съм те ядосал, и тогава…
— Как е възможно един мъж да иска извинение от едно момиче?
— Ако е сбъркал нещо, налага се… Освен това така е прието…
— Да се извинява на едно момиче?
— И на едно дете — похвалих се аз. — Поне така…
— Така ли правят всички европейци?
Поколебах се.
— Истинските европейци, да.
Тя се замисли и затвори за миг очи, но само за миг, защото избухна в смях и пак притисна свенливо гърдите си с ръце.
— Може би се извиняват един на друг само помежду си, между бели. От мен би ли поискал някой извинение?
— Естествено.
— Ами от Чабу?
— И от нея.
— Чабу е по-черна от мене.
— Не е вярно.
Очите й заблестяха пак.
— Вярно е. Аз и мама сме по-бели от Чабу и от татко. Не сте ли забелязали?
— И какво от това?
— Как какво от това? Чабу ще се ожени по-трудно, защото е мургава, и ще трябва да се дадат повече пари за нея…
Като изрече това, почервеня и съвсем се развълнува. Всъщност доста смутен бях и аз, защото сега знаех много повече за сватбите в Индия, отколкото ми беше известно по време на посещението на Люсиен, и защото разбрах колко мъчително е за едно индийско момиче да говори за тези пазарлъци. За наш късмет госпожа Сен повика отгоре Майтреи и тя хукна натам щастлива с книгата под мишница, като извика: джачхе!
Върнах се в стаята си очарован от всичко, което бях открил през този ден. Измих се, защото наближаваше часът за вечеря (вечеряхме много късно, към 10–11, по бенгалски обичай, а след ядене всички отиваха да си легнат), и отворих дневника, за да запиша нещо. Подържах няколко секунди писалката във въздуха, а после затворих тетрадката, като си казах: глупости…