V
Иска ми се да заявя категорично от самото начало, че изобщо не съм мислил за любов през първите месеци, които прекарах в компанията на Майтреи. Очароваше ме повече същността й, онова, което бе недостъпно и завладяващо в живота й. И ако мислех често за Майтреи, ако в дневника ми от онова време се срещат много нейни мисли, ако разказвах случки с нея и най-вече, ако това момиче ме смущаваше и ме вълнуваше, то е било заради нещо странно и непонятно в очите й, заради отговорите й, заради смеха й. Истина е, че се чувствах привлечен от нея. Дори в стъпките й имаше някакъв чар и зов. Ще излъжа обаче, ако не кажа, че целият ми живот в Бхаванипур — не само момичето — ми се струваше вълшебен и нереален. Бях влязъл толкова бързо и цялостно в един дом, в който всичко ми изглеждаше неразбираемо и подозрително, че понякога се събуждах от този индийски блян и се връщах мислено към своя, към нашия живот — и усмивка се явяваше на устните ми. Нещо се беше променило, разбира се. Вече не ме интересуваше почти нищо от предишния ми свят, не се виждах с никого, освен с гостите на семейство Сен, и дори бях променил тематиката на четивата си. Малко по малко интересът ми към математическата физика отслабна, започнах да чета романи и политически книги, а след това все повече история.
Случи се обаче друго. Един ден Майтреи ме попита дали искам да науча бенгалски, като предложи да ми дава уроци. Още през първата седмица аз вече си бях купил прост разговорник по бенгалски, в който се зачитах скришом и се мъчех да разбера смисъла на думите, с които Майтреи отговаряше при повикване или с които изразяваше недоволството си. По този начин успях да науча, че джачхе означава „ей сега идвам“ и че ки вишан! — което чувах във всеки разговор — изразява възклицание и учудване, нещо като „колко любопитно!“. Не напреднах обаче много с този учебник и затова се съгласих да учим заедно с Майтреи. В замяна аз трябваше да й предавам уроци по френски.
Още същия ден, веднага след обяда, седнахме да работим в моята стая. Отначало се побоях да учим там и бях предложил библиотеката, но инженерът ме посъветва да останем при мен, където беше по-тихо. (Очевидните усилия на Сен да ме сприятели с дъщеря си и прекалената снизходителност на госпожа Сен ме поставяха във все по-неудобно положение и ме караха да бъда подозрителен и сприхав. Понякога се питах дори дали не са решили да ме оженят за дъщеря си, въпреки че логично погледнато подобно нещо беше невъзможно, а те, ако приемеха подобен брак, биха изгубили и кастата, и името си.)
Седнахме двамата на масата — аз доста далеч от нея — и урокът започна. Веднага разбрах, че бенгалски ще мога да науча единствено сам. Обясняваше ми толкова изразително и ме гледаше толкова отблизо, че я слушах, без да запомням нищо. Само от време на време казвах „да“.
Наблюдавах я и се отдавах изцяло на това занимание, на този неясен порив, който няма нищо общо с очите, въпреки че започва от тях. Никога досега не бях виждал по-променливо лице, което се съпротивляваше упорито на всеки опит за постоянство. Още пазя три снимки на Майтреи, но когато и да ги извадя от чекмеджето и да ги погледна, не мога да я разпозная върху нито една от тях.
Последва, както се бяхме уговорили, урок по френски. Започнах да й обяснявам местоименията и произношението на азбуката, но Майтреи ме прекъсна:
— Как се казва „аз съм младо момиче“?
Казах й го, а тя взе да повтаря доволна:
— Je suis jeune fille, je suis jeune fille!
Произнасяше думите с невероятна точност. Урокът ми обаче се оказа ненужен, защото тя все ме прекъсваше, за да й казвам на френски разни изречения и думи без връзка помежду им.
— Кажете нещо, преведете ми го и аз ще повтарям — налучка тя най-добрия метод.
Тогава започна серия от много странни беседи, защото Майтреи постоянно ме питаше дали превеждам точно онова, което бях казал на френски.
— Аз бих казвала едно, а щях да превеждам друго — призна си тя.
След няколко урока вече не ме гледаше, а драскаше с молива в тетрадката, докато говорех. Пишеше по десет пъти: Роби Такур, Роби Такур, после се подписваше, рисуваше цветя, изписваше калиграфски „Калкута“, „Съжалявам“, „Защо?“ или импровизираше стихове на бенгалски. Когато не можех да се вглеждам в очите й, говорех безспир като пред чужд човек. Все пак не се осмелявах да я помоля да престане.