— Защо не искаш да ми кажеш, че не ти харесва да пиша, докато говориш? — попита ме тя изведнъж, като ме гледаше право в очите, с учудваща женственост в гласа.
Отвърнах неопределено и продължих урока — по-смутен, вярно е, но и малко ядосан. Тя отново наведе очи над тетрадката и написа: „Късно е, твърде късно, но не е късно.“
— Какво означава това? — попитах я аз, тъй като не можах да се сдържа и да не погледна в тетрадката.
— Нищо, просто игра — отвърна тя, като изтри написаното буква по буква и нарисува по едно цвете над всяка дума. — Дойде ми нещо наум: ще предавам уроци по френски на Чабу.
Спомням си, че ме обзе лудешки смях, който зарази и нея.
— Да не мислиш, че няма да мога? Ще бъда по-добър учител от теб, дори и по френски…
Говореше полусериозно-полузакачливо, като ме поглеждаше крадешком (нещо, което не бе правила никога досега); това ме накара да трепна и ме зарадва, защото ми се стори много по-женствена, много по̀ моя. Разбирах я по-добре, когато си играеше на жена, отколкото когато си оставаше варварка до мозъка на костите или „пантеистка“, както казвах аз. Казах й нещо на френски и не пожелах да го преведа; Това я предизвика; тя почервеня и помоли да повторя изречението. Запамети го отлично, взе от масата английско-френския речник и започна да търси в него думите, които й се струваше, че се съдържат в тайнственото изречение. (Всъщност то не беше нищо особено; казал й бях нещо най-банално.) Тя не откри нито една дума от изречението ми и това я разсърди много.
— Не умееш да играеш — рече тя.
— Въобще не ми се играе по време на урок — отвърнах аз, като се стараех да се държа по-сухо от обичайното.
Тя се замисли и затвори за миг очи, както й беше навикът. Клепачите й бяха по-бледи с много лека и очарователна виолетова сянка.
— Отивам да проверя дали не са пристигнали писма — каза тя и стана бързо от масата.
Зачаках я с лека досада, защото виждах, че не научава нищо, и се боях инженерът да не помисли, че не учи заради мен. Върна се много бързо, много потисната, като носеше два цвята от глицинията на верандата. Седна и ме запита:
— Няма ли да продължим урока?
— Разбрах, че знаеш това, а по-нататък?
— J’apprends le français…’10
— Това е от миналата седмица.
— Преподавал ли си френски на онова момиче от колата? — попита ме ненадейно тя, като ме погледна пак с известна уплаха.
Разбрах, че мисли за Гърти, след като я беше видяла в прегръдките ми, и почервенях.
— Би ми било много трудно — протестирах аз. — Онова момиче бе много глупаво. Дори да я учех пет години…
— На каква възраст ще бъдеш след пет години? — прекъсна ме Майтреи.
— Ще карам трийсет и първата — отговорих поласкан.
— Няма да си дори наполовина на годините му — прошепна тя сякаш на себе си.
Наведе очи над тетрадката и започна да пише: Роби Такур — както с бенгалски букви, така и на латиница. Всичко това ме ядоса по няколко причини: най-напред, защото ме интригуваше влечението й към един седемдесетгодишен мъж; след това, защото разговорът се отклони от темата за Гърти (бях помислил, че с това ще я накарам да ревнува), и най-накрая защото подозирах, че ми се подиграва и се преструва на по-наивна, отколкото бе в действителност. Не бих допуснал за нищо на света с мен да се подиграва едно шестнайсетгодишно момиче, към което не изпитвах никакви любовни чувства — общуването с нея ми носеше само интелектуална наслада. Ето защо дълго време пренебрегвах редица много ловки и дискретни постъпки, с които тя вероятно се опитваше да ме хване в клопка и да ме направи смешен. Мислех си, че в крайна сметка аз съм първият младеж, с когото Майтреи общува по-отблизо, живея в дома й, бял човек съм — следователно има ред мотиви, за да ме хареса. Тази мисъл ми даваше кураж, нравеше ми се да я подхранвам в себе си, защото се чувствах неуязвим, усещах, че ще успея да остана извън играта — замесен в евентуалното й увлечение, но аз самият свободен. Дневникът ми от онези седмици доказва достатъчно убедително това. Следях съвсем трезво играта на Майтреи. И действително, откакто първоначалната й свенливост се загуби и започна да говори открито с мен, Майтреи създаваше впечатление, че разиграва някаква игра.
Тя стана, събра книгите си и взе едното цвете в ръка.
— Избрах най-червените — заяви тя, загледана в цветовете на глицинията.