Изгледа ме още веднъж, както ми се стори много весело, и побягна. Чувах я как си припява до късно след полунощ в стаята.
VI
Един ден господин Сен почука на вратата ми.
Излязох на прага и видях, че се е приготвил за излизане, а Майтреи беше в най-хубавото си сари (с цвят на сурови кафеени зърна), с кафяв шал и с позлатени чехли.
— Днес дъщеря ми ще изнесе лекция за същността на красивото — каза ми той.
Погледнах го изненадан и се усмихнах с учудване и с престорено възхищение. Майтреи безразлично си играеше с шала. В ръката си държеше ръкописен свитък и беше с много грижливо направена прическа. Без съмнение се беше парфюмирала с Кеора атар, защото замайващият аромат достигаше до мен.
— От все сърце й желая успех. Само да не се смути — добавих аз, като я погледнах.
— Няма да говори пред хора за първи път — обясни гордо господин Сен. — Жалко, че не разбираш добре бенгалски, за да я чуеш и ти…
Влязох в стаята си пообъркан, със смътно разочарование в душата. С голям труд продължих четивото ся, защото в съзнанието ми се натрапваше представата за Майтреи, която изнася лекция за красивото. Казвах си, че или в цялата работа има някаква измама, или аз съм пълен глупак. Никога не бих повярвал, че това момиче може да разисква толкова сериозни въпроси. Повтарях си глуповато: същността на красивото…
Когато след около два часа чух колата да спира пред къщата, излязох нарочно на верандата, за да ги посрещна. Майтреи ми се стори малко тъжна.
— Как беше? — обърнах се и към двамата аз.
— Не я разбраха всички — отговори инженерът. — Разсъжденията й бяха твърде задълбочени, засегна твърде лични неща: говори за творчеството и емоцията, за вътрешното преосмисляне на красивото, така че публиката не успяваше винаги да следи мисълта й.
Помислих за миг, че Майтреи ще се спре да поговорим, но тя мина покрай вратата ми, без да ме погледне, и изтича горе. Чух я да затваря прозорците на стаята си. Не си намирах място, затова си взех шапката и тръгнах да се разходя из парка. Като слизах по стълбите на верандата, чух, че някой ме вика от балкона.
— Къде отиваш?
Майтреи се беше облегнала на парапета в бяло домашно сари, като беше разпуснала косата си по раменете и по голите ръце. Казах й, че отивам да се разходя из парка и да си купя тютюн.
— Можеш да изпратиш слугата да ти купи тютюн.
— Ами аз какво да правя?
— Ако искаш, ела горе да си поговорим…
Тази покана ме развълнува много, защото досега не бях влизал в стаята на Майтреи, въпреки че можех да обикалям свободно цялата къща. Стигнах за миг до горния етаж. Тя ме чакаше на вратата с уморено лице, с молещи очи и със странно червени устни. (Тази подробност ме порази; по-късно разбрах, че колкото пъти излиза в града, тя черви устните си с пан според изискванията на бенгалската елегантност.)
— Моля те, остави обувките си тук — каза тя.
Останах по чорапи и се почувствах смешен, като се смутих още повече. Покани ме да седна на една възглавница до вратата към балкона. Стаята приличаше повече на монашеска килия. Макар да беше голяма колкото моята, в нея имаше само едно легло, стол и две възглавници. На балкона имаше работна масичка, която вероятно също прибираха в стаята. По стените нямаше никакви картини, нито шкафове, нито огледала.
— На леглото спи Чабу — каза тя с усмивка.
— Ами ти?
— Върху тая рогозка.
Показа ми под леглото тънка като платно рогозка от бамбукови стебла. Развълнувах се; изведнъж ми се стори, че се намирам пред някоя светица, и в оня миг почти я обожавах. Тя обаче се засмя тихичко и ми прошепна на ухото:
— Често спя на балкона: подухва ветрец и се чува шумът от улицата.
След осем вечерта по оная улица не минаваше вече никой; тя беше по-скоро кътче от парка, отколкото улица.
— Обичам да слушам улицата — каза тя, поглеждайки през оградата. — Кой знае къде води този път?
— До Клайв Стрийт — отвърнах аз с намерението да се пошегувам.
— А от Клайв Стрийт?
— До Ганг.
— А след това?
— До морето.
Тя потрепери и се приближи до мен.
— Когато бях съвсем малка, по-малка от Чабу, всяко лято ходехме в Пури, на морския бряг. Дядо ми държеше хотел там. Струва ми се, че такива вълни, каквито се надигаха в Пури, няма в останалите морета. Бяха колкото тази къща…
Представих си големите колкото къща вълни и край тях Майтреи, зачела лекцията си за същността на красивото. Не можах да прикрия усмивката си на превъзходство, предизвикано от трезвия ми поглед върху нещата.