— Защо се смееш? — попита ме тъжно тя.
— Стори ми се, че преувеличаваш.
— Но защо трябва да се смееш? Дядо ми надхвърлил мярката много повече от мен: направил единайсет деца…
Върна се пак на балкона. Помислих, че съм я обидил, и промърморих някакво извинение.
— Недей, моля те, сега не ми се извиняваш както първия път — каза хладно тя. — И ти не вярваш на думите си. Харесва ли ти Суинбърн?
Привикнал бях с отскоците в мисълта и; затова отговорих, че много ми харесва. Тя взе от масата поизтрито томче и ми показа подчертан с молив пасаж от „Анактория“. Зачетох го на глас. След няколко стиха взе книгата от ръцете ми.
— Може би харесваш друг поет, защото Суинбърн не ти се нрави достатъчно.
Засегнах се и започнах да се извинявам, като заявих, че цялата поезия на романтиците не струва колкото една-единствена поема на Валери. Слушаше ме с голямо внимание, вперила поглед в очите ми (като на първите уроци по френски), и кимаше покорно-одобрително с глава.
— Ще пийнеш ли чашка чай? — прекъсна ме тя тъкмо когато критикувах „философската поема“ като такава, наричайки я непълноценен хибрид.
Млъкнах, леко ядосан от прекъсването. Тя излезе в коридора и извика към готвача на долния етаж да приготви чая.
— Надявам се, че няма да ми го разлееш върху панталоните, както го разля миналата година върху панталоните на Люсиен!
Очаквах да се засмее, но тя изведнъж замръзна насред стаята, възкликна нещо на бенгалски и изчезна. По стъпките и познах, че се е отправила към кабинета на инженера, който се намираше до гостната. Върна се с две книги в ръце.
— Получих ги тази сутрин от Париж, но дотолкова се бях залисала с лекцията си, че съвсем забравих за тях.
Бяха два екземпляра от книгата на Люсиен „L’Inde avec les Anglais“ и тъй като бяха изпратени от издателя, нямаха посвещения.
— Едната книга е твоя — каза Майтреи.
— Знаеш ли какво ще направим? Аз ще ти подаря с посвещение моя екземпляр, а ти — твоя, също с посвещение.
Тя плесна с ръце. Донесе ми мастило и едва сдържаше нетърпението си, докато аз изписвах: „На моята приятелка Майтреи Деви — от един ученик и учител, за спомен и т.н.“ Много я заинтригува това „и т.н.“. На своята книга тя бе написала само следното: „На приятеля“.
— Ами ако някой открадне тази книга?
— Какво от това, може и той да ми бъде приятел.
Седна на рогозката, подпряла брадичка на колене, и ме загледа как пия чая си. Беше се свечерило съвсем. Долу, на улицата, бяха запалили фенера и сянката на кокосовата палма беше станала учудващо голяма и синя. Питах се какво ли правят останалите хора в тая къща, защо ли никога не им чувам нито гласовете, нито стъпките, дали не са се сговорили да ни оставят винаги сами — този път даже в нейната стая, под синкавия светлик на фенера.
— От днес започва приятелството ни, нали? — попита с много нежност Майтреи, поемайки празната чашка.
— Защо от днес? Станахме приятели по-отдавна, откакто започнахме да си говорим за сериозни неща.
Седна пак на рогозката и ми каза, че ако бяхме добри, много добри приятели, би ми разкрила причината за тъгата си.
Помолих я да го стори; тя мълчеше и ме гледаше. Млъкнах и аз.
— Роби Такур не дойде днес на лекцията ми.
От това признание ме заболя. Прииска ми се да й кажа нещо, което да я засегне, да й кажа, че се лъже, ако ме смята за приятел, че е смешна и влюбена.
— Значи го обичаш — казах злобно аз.
Готвех се да й поднеса нещо обидно.
Тя обаче отвърна бързо лице от мен и ме попита рязко и изневиделица:
— Харесва ли ти да седиш в мрака с момичета?
— Никога не съм го правил — отговорих напосоки аз.
— Бих искала да остана сама — каза след малко тя, съсипана и отмаляла, и се отправи да легне върху рогозката на балкона.
Излязох, обух си с мъка обувките, защото беше тъмно, и слязох крадешком по стълбите, изпълнен със странно огорчение и ярост. Много се развълнувах, когато видях, че навсякъде лампите са запалени.
От дневника ми за онзи месец:
„Красотата й не е хармонична, а надхвърля каноните — бунтовно-изразителна е и очарователна в магическия смисъл на думата. Признавам, че не можах да откъсна мислите си от нея през цялата нощ. И сега, вместо да работя, пак мисля за нея, блед образ в синьо копринено сари със златни орнаменти. Ами косата… Персийците са имали право, когато в поемите си са оприличавали косите на змии. Какво ще стане, не зная. Вероятно ще забравя…