Кулминационният момент в романа е чародейното повикване на змията в полунощ, под лунните лъчи. Андроник, който извършва магията, в еротичен план се идентифицира със змията. Като проследява въздействието му върху подсъзнанието на хипнотизираните герои, авторът разкрива психологическата си дарба. Андроник не успява да ги промени, но ги раздвижва, показва им, че има и друго усещане за времето. Единствено Дорина сякаш се ражда отново, напълно посветена, но такъв преход за нея е по-лесен. Пътят й към острова е символ на бягството от сивия, посредствен живот в истинския, чист свят без условности, където самотното дотогава „аз“ се слива с космоса.
Фантастичната проза на Мирча Елиаде ще се стори може би малко необичайна на българския читател. И все пак се надяваме, че литературното творчество на румънския писател и учен, представено в тази книга откъм двете му насоки, ще намери ценители у нас, защото в него има нещо много дълбоко и истинско: вечната връзка на човека с вселената и природата, с дървеса и треви, цветя и животни, въздух и вода — онова, което е по-силно и по-значимо дори от любовта и което откриваме истински може би тъкмо чрез нея.
Василка Алексова
Майтреи
… Какво мислиш, Майтреи? Ако се уморя да те обичам, ще ми простиш ли?…
I
Прелиствах тъй дълго този дневник и все не успявах да открия точно деня, в който срещнах Майтреи. Сред записките ми от онази година не намерих нищо. Името й се появява там много по-късно, след като бях излязъл от санаториума и се наложи да се преместя в къщата на инженер Нарендра Сен, в квартала Бхаванипур. Това обаче се случи през 1929 г., а бях срещнал Майтреи поне десет месеца по-рано. Сега, като започвам този разказ, ми е мъчно именно защото не зная как да възкреся тогавашния й образ и не мога да изживея отново учудването, неувереността и вълнението си от първите срещи.
Съвсем смътно си спомням, че след като я видях веднъж да чака в колата пред книжарницата на „Оксфорд букс“ (докато аз и баща й — инженерът — избирахме книги за коледната ваканция), усетих странна тръпка, последвана от удивително презрение. Видя ми се грозна — с прекалено големите си и твърде черни очи, с дебелите си изпъкнали устни, с налятата гръд на отгледана прекалено грижовно бенгалска девойка, приличаща на узрял вече плод. Когато й бях представен, тя поднесе длани към челото си, за да ме поздрави; изведнъж видях разголената й ръка и останах поразен от цвета на кожата — беше матова, с невиждан дотогава кафеникав оттенък, сякаш беше смесица от глина и восък. Тогава още живеех на Уелсли Стрийт, в пансиона „Рипън Маншън“, а съсед по стая ми беше Харолд Кар, чиновник в „Арми енд Нейви Стоърс“ — дружах с него, защото имаше многобройни познати семейства в Калкута, с които прекарвах вечерите си и с чиито дъщери ходех на танци всяка седмица. Опитах се да опиша на Харолд (като се стремях по-скоро да изясня нещата за себе си) голата ръка на Майтреи и оня тъй смущаващ, странен кафеникав цвят, толкова малко подходящ за жена; подхождаше повече за богиня или за рамка на картина, отколкото за индийка.