… Срещам Ж., племенник на госпожа Сен, пристигнал тук на работа в една голяма печатница. Радост, прегръдки, спомени. Това е първият познат, когото виждам в Сингапур. Каня го на обяд и след третата цигара ми казва, сериозно, като ме гледа в очите:
— Алън, знаеш ли, че Майтреи страшно те обичаше? Всички научиха за тази любов…
Опитвам се да го спра, защото, ако и да ми харесва да се срещам понякога с хора от онези места, свръх силите ми е да ги слушам, като ме съжаляват или коментират нашата любов. Зная, сега много неща са станали известни. Но какво, като са станали?
— Не, не — настоя той, — ще ти разкажа тъжни неща.
— Да не би да е умряла? — изплаших се аз. (Макар че не можех да повярвам в смъртта й, защото зная, че аз ще го почувствам, ако се случи Майтреи да умре преди мене.)
— По-добре щеше да е да умре — добавя Ж. суеверно. — Направи нещо ужасно. Отдала се на зарзаватчията…
Идваше ми да крещя, да се смея. Чувствах, че ако не се хвана здраво за масата, ще загубя съзнание. Ж. забелязва бледността ми и ме утешава:
— Голям удар беше за всички нас. Майка й почти полудя от мъка. Майтреи замина за Миднапур да ражда, така да се каже, тайно, но всички научиха. Опитаха се да подкупят онзи подлец, а сега водят дело…
Вече не разбирах нищо. И сега не разбирам. Кой води дело…
Попитах го само дали са изпъдили Майтреи.
— Сен не иска за нищо на света да я изгони. Казва, че е по-добре да я убие със собствените си ръце, отколкото да я изгони. Ще я правят може би философка, знам ли аз… Изчакваха добра партия, но сега почти всичко е известно. Кой вече ще я вземе? И пак не искат да я изгонят. Майтреи крещи непрекъснато: „Защо не ме дадете на кучетата? Защо не ме изхвърлите на улицата?!“ Аз мисля, че е полудяла. Иначе кой прави такива неща?…
Размишлявам вече часове. И нищо не мога да правя. Дали да телеграфирам на Сен? Дали да пиша на Майтреи?
Чувствам, че е направила това за мене. Ако бях прочел писмата, донесени от Кхока… Може би тя е имала някакви планове. Сега съм много объркан, много съм объркан. И все пак искам да напиша тук всичко, всичко.
… А ако само изпитват любовта ми? Защо да вярвам? Откъде да знам? Бих искал да погледна Майтреи в очите…
Януари-февруари 1933 г.
Змията
1.
Лиза вече предчувстваше края на романса и се готвеше да ръкопляска. Надяваше се, че шумният жест, думите, които би трябвало да изрече, и коментарът на останалите ще й помогнат да сдържи сълзите си, защото припевът необяснимо, почти диво я вълнуваше, особено първите два стиха:
Откъде ли нахлуха изведнъж толкова спомени, толкова тъга? Струваше й се, че някъде вече е чувала тези думи, отдавна, отдавна, когато беше малка и леля Ляна й рецитираше модни преди войната стихове:
И сякаш знаеше, още преди да ги е чула, думите, които следват. Очакваше края, който нежният баритон изпя с неочаквана печал:
Точно както го беше предусетила, но без да успее да овладее вълнението и смущението си. Тези думи изведнъж й припомниха усмихнатото лице на Ляна, черничевата градина на булевард Паке, копнежите й от онова време. Помисли си, че е много нещастна, че младостта й е злочеста, че никой не я разбира и никой никога няма да я разбере. Стори й се съвсем безсмислена женитбата й с един висш чиновник — след толкова очакване… Колко тъжно е всичко… Искаше й се сега да е някъде сама, да слуша този романс и да може да плаче на воля.
— Да ми напишеш думите! — чу гласа на Дорина от другия край на масата. — Прекрасни са!…