— Думите са стари — отговори господин Стамате сякаш още по-смутен. — Само мелодията е нова… Харесва ми, защото е тъжна…
Обърна се към Лиза, без тя да го забележи. Изглеждаше доста изненадан от успеха, който има гласът му. Беше се съгласил да пее след дълги увещания. Твърде малко познаваше домакините, другите гости. И все пак какви порядъчни хора, особено домакините. Такъв великолепен прием тук, във Фиербинц, това окаяно село на трийсет километра от столицата…
— Ако обичаш, налей малко вино със сода — помоли Стере и протегна празната си чаша над масата.
Лиза го погледна с отвращение. „Да реагираш така след подобен романс… И това е моят мъж…“
— От кого са стиховете? — попита отново Дорина. — Не съм ги чувала досега…
Говореше високо от другия край на масата, за да я чуе и капитан Мануила. Добре разбираше защо беше уреден този прием с толкова гости; тук, на село, в къщата на зет й. „Искат да ме омъжат…“ Идваше й да се засмее. Колко пъти поглеждаше към капитан Мануила и виждаше как благоприлично се храни и постоянно внимава да не постави лакти на масата, все й се струваше, че се подготвя някакъв фарс: тя ще представя девойка, която се сгодява, а капитан Мануила ще играе ролята на годеника… Как, така изведнъж? С човек, когото не познава?!…
— Не вярвам да са от Баковия25 — добави тя все така високо. — Нито от Аргези26…
„Тези имена няма много да смаят господин капитана“ — мислеше Дорина.
— Не бих могъл да кажа от кого са стиховете — извини се Стамате. — Зная, че са много стари…
Капитан Мануила продължаваше да слуша домакинята, без да вдига очи.
— … При тези условия аз също не бих могла да наема апартамента, господин капитан — казваше госпожа Соломон. — Виждате ли, хората какво ли не говорят за собствениците…
Госпожа Соломон смукна бавно, дълбоко цигарения дим и притвори очи. Мълчанието на това момче може да те отчае. Не подхваща никаква тема за разговор. Нима се е влюбил толкова бързо?
Капитанът дори не се осмеляваше да вдигне поглед към другия край на масата, откъдето Дорина подхвърляше въпрос след въпрос. Преди да пристигне във Фиербинц, когато беше останал сам със Стере в колата, му беше подсказано, че решението трябва да се вземе бързо. Родителите на момичето не могат да чакат много. Дорина беше завършила висшето си образование през есента. Не че имаше нужда да работи — той, разбира се, познава ситуацията, — но така беше поискала тя, харесваше й да учи. И сега има няколко кандидати за женитба, ето защо родителите й искат да уредят въпроса по някакъв начин. Дорина казваше, че мечтае да прекара медения си месец в чужбина…
— Кой иска още кафе? — попита господин Соломон, вдигайки ръка.
Госпожа Соломон трепна, зарадвана, че има повод да изостави мълчаливия си сътрапезник.
— Извини ме, моля те, за момент!… Ще се погрижа за кафето!…
Капитан Мануила се изчерви, кимна прекалено енергично с глава, като че искаше да каже: „О, госпожо, разбира се, вие като домакиня…“ Погледът му се спря на Дорина. Стори му се, че го наблюдава мечтателно, и той се усмихна. Взе да придобива кураж.
— Виждам, че обичате поезията, госпожице — каза той неочаквано.
Изведнъж настъпи мълчание. Дорина силно се изчерви и започна да брои мънистата около врата си. Като чу, че започва разговор за поезията, Стамате се заинтригува и внимателно се наведе над масата, готов да слуша.
— Харесват ми само определени поети — каза Дорина. — И повече съвременните…
— Забелязах — усмихна се капитан Мануила. — Преди малко не познахте стиховете, въпреки че не са чак толкова стари. От Раду Росети са.
Лиза учудено погледна капитана. Значи не е чак, такъв невежа… И има право, стиховете наистина са от Раду Росети. Ляна имаше неговите томчета, които Лиза помнеше дори сега, толкова години след смъртта й. Държеше ги на поличката в хола, в старата къща на булевард Паке. Те останаха там до смъртта на Ляна, която умря също от туберкулоза като другите й лели. Лиза беше тогава в първите класове на гимназията. Спомни си с каква жажда гледаше поличката, отрупана с книги. Там беше и романът „Йон“27, излязъл наскоро. След смъртта на Ляна дори тайно се радваше, че може да вземе двата тома и да си ги задържи завинаги. Никой вече не би се сетил да й ги иска обратно.
И изведнъж строгият, глас на мама: „Да не си посмяла да вземеш нещо, пълно е с микроби!“ После й казаха, че книгите са ги изгорили заедно с коша за бельо, в който бяха събрани броевете от „Универсул Литерар“28…
27
Седмичник за литература, издаван от редакцията на вестник „Универсул“, излизал с две големи прекъсвания от 1888 до 1945 г. — Б.пр.