— Какъв поет, драги, беше Раду Росети! — възкликна Стере. — Запознах се с него през войната…
Лиза наведе глава. „Само девет години е по-голям от мен, а изглежда толкова стар, толкова чужд…“
И сам се състарява, без някой да иска това от него, сякаш напук на нея, за да й припомня грубо, че той познава и друг живот, че е от друго поколение.
Щом видя, че се завързва разговор, господин Соломон стана и излезе от стаята. Мина в антрето и след като затвори вратата, грижливо прегледа бутилките и сифоните в кофите с лед. После отвори вратата на спалнята. Госпожа Соломон стоеше пред огледалото, пушеше и се разглеждаше. С лявата ръка оправяше косите си.
— Знаеш ли, че сме свършили виното? — попита господин Соломон.
Госпожа Соломон сви рамене. С леки стъпки се отдалечи от огледалото и приседна на леглото.
— Добре, че обядът свърши — каза тя отегчено.
— Но пък мина превъзходно — отговори господин Соломон. — И имаше от всичко в изобилие. Ти казваше, че пилетата няма да стигнат, а виждаш, че остана и от тях. Апропо, каза ли на жената да ги покрие добре? Че в тези горещини… А довечера ще потрябват…
Запали и той цигара и седна на леглото до жена си.
— Не разбрах какво решихме накрая, ще ходим ли и ние в манастира?
— Както искаш — отговори госпожа Соломон, — но да знаеш, че аз няма да спя там, при дървениците и комарите…
— Има само комари — усмихна се господин Соломон.
— Ти като че ли ги усещаш!…
Известно време мълчаха и двамата, пушеха и гледаха в тавана.
— Как ти се струва този капитан? — запита господин Соломон.
— Питам се къде ли го намерихте…
— Да знаеш, че не е прост — прекъсна я господин Соломон. — Ти като излезе, започна много сериозен разговор… но имам чувството, че се смущава. Изглежда, че Стере малко прибързано го е подхванал…
— А другият кой е? — попита госпожа. Соломон и стана.
— Стамате, приятел на капитана. Струва ми се, че е инженер-агроном.
Господин Соломон свъси вежди и се заслуша, опитвайки се да отгатне какво става в другата стая, после запита с друг тон:
— Дали е готово кафето?
От трапезарията се чуваха гласове, смях. Отекнаха няколко тромави стъпки, после вратата се отвори и се показа старата госпожа Соломон. Влезе много предпазливо, сякаш се страхуваше да не вдига шум.
— Тук ли сте? — попита тя, без да се изненада.
Приближи се бавно до леглото, като стъпваше все така предпазливо, и седна с мъка, пъшкайки.
— Как ви се струва? — попита тя отново и вдигна очи.
— Да можеше да се уреди… — каза господин Соломон.
— Това казвам и аз…
Господин Соломон се обърна към жена си:
— Агло, аз, викам ти, пак да отидеш в трапезарията. Виж, може да поискат да излязат в градината… Вече не е така топло…
Госпожа Соломон спря пътьом пред огледалото, за да си пооправи отново прическата.
— А ти какво ще кажеш? — запита я старицата.
Госпожа Соломон сви рамене и тръгна да излиза.
— Е, знам ли и аз…
Щом, тя затвори вратата, старата жена се обърна отново към господин Соломон:
— На нея не й харесва много…
— Тя си е такава, нали я знаеш? Като стоим тук сами като кукувици, въздиша за гости, а като дойдат гости — изморява се… На мен обаче капитанът ми харесва. И образование има…
— И другият е симпатичен — каза госпожа Соломон.
От съседната стая се чу шум от отместване на столове, смях, благодарности. Господин Соломон побърза да излезе от спалнята.
— Мамо — каза той от прага, — виж, погрижи се ти за довечера. Знаеш, че в манастира трябва да отидем добре подготвени…
2.
В градината беше все още доста топло. Стере си свали сакото и го окачи на един вишнев клон. Остана по риза. Виждаше се кръглият му, бял и гладък тил. В този момент край него мина Рири с поднос, отрупан със запотени чаши. Стере я спря.
— За мене без сладко, благодаря — каза той и взе две чаши наведнъж, с двете си ръце.
Облегната на вишната, Лиза видя как поглъща водата на един дъх, отметнал глава назад, сякаш искаше да я излее направо в гърлото си. Лиза го гледаше, без дори да се учуди. В този миг отново я прониза мисълта, че животът й е пропилян, че е била измамена — преди да разбере, независимо от волята й. Искаше й се само едно: да разговаря с някого, да се сприятели с някого, някой непознат, на когото да разкаже година по година целия си живот.