Усмихваше се, но съвсем не беше смутен. С дясната си ръка се беше подпрял на вратата на автомобила, а с лявата бавно си свали очилата. Дорина потрепери. Имаше много живи, искрящи очи, с необикновено големи зеници. От думите и поведението му личеше, че е от добро семейство. Лиза с възхищение огледа отлично скроените му спортни дрехи с големи джобове отпред.
— Обърках се, ако това изобщо е възможно! — добави весело младежът. — По-точно заспах в гората, а моите приятели заминали с колата. И вие отивахме към манастира…
Капитанът стана, за да му отстъпи мястото си.
— Не искам да ви притеснявам — възпротиви се непознатият. — Когато казах, че ще пътувам на стъпалото на колата, съвсем не преувеличавах. И тук ще се чувствам много добре…
— По-добре ние да се сместим малко — каза Лиза. — Или аз да взема Дорина на колене…
Младежът трябваше да се подчини. Качи се в колата, като продължаваше да се извинява.
— Позволете ми да се представя — каза той. — Името ми е Серджу Андроник, по професия летец или почти летец…
Засмя се отново, откривайки всичките си зъби. Като му подаваше ръка, Лиза забеляза, че младежът е по-скоро загорял от слънцето, отколкото мургав. Изглеждаше запален спортист, мъж, който прекарва по-голямата част от деня на открито. Господин Серджу Андроник целуна ръка на дамите с безукорна елегантност. Дорина поруменя. От него се излъчваше едва доловимо ухание на здраво мъжко тяло.
— Тогава хайде да се запознаеш и с останалите — каза Владимир, който беше видял приближаващата се зад тях кола.
Серджу Андроник извърна глава. Втората кола спря на шосето, близо до тях. Владимир го представи.
Стере изглеждаше много развеселен от случилото се.
— Не се кахъри, ако не си намериш приятелите — каза му той. — Ще останеш с нас.
Младежът кимна в знак на благодарност. Всъщност не изглеждаше никак огорчен, нито дори загрижен. Още щом се намести на задната седалка на колата, между Лиза, която държеше Дорина на колене, и капитан Мануила, той започна непринудено да бъбри и дори да се шегува. „Ето какво значи да имаш l’usage du monde31“ — мислеше си Лиза, очарована от този младеж, който излъчваше толкова самоувереност и беше така необикновен.
— Дойдохме сутринта от Пипера, за да закусим в гората — започна непознатият веднага щом колата потегли. — Те минаха да ме вземат, те, тоест моите приятели. Аз си провеждам там часовете по пилотаж… Да не си помислите обаче, че мога да летя сам. Сега се уча…
Дорина и Лиза го слушаха жадно. Какво удоволствие — да можеш да летиш!…
— Трябва да е доста трудно — намеси се Владимир, който изведнъж се беше въодушевил.
— Само първия път, когато самолетът те вдигне нагоре. Тогава е неприятно. Имаш чувството, че всичко е свършено, че никога вече няма да се върнеш невредим на земята… После свикваш и ти харесва. Чувстваш, че едва горе започваш да живееш…
Капитан Мануила се усмихна на себе си с лека тъга. Колко книжно говори този младеж, но какво изключително впечатление правят думите му. Особено на дамите. Я гледай…
Наистина, Дорина и Лиза бяха преобразени. Толкова рядко им се случваше да разговарят с летец… А цивилен никога не бяха срещали, и то млад, елегантен, пътуващ в колата им и при това признателен, че са го приели да седи между тях.
— … Да не се изплашите, като ви представя приятелите си — продължи младежът. — Те са ужасни. Дори не бих могъл да ви кажа на какво ще приличат, когато ги срещнем. Оставих ги трезви и благоприлични, по-точно — те ме оставиха…
Отново се засмя. Смехът му беше здрав, мъжки, заразителен. Засмяха се и Лиза, и Дорина. Капитан Мануила се задоволи само да се усмихне. Не можеш да се разсърдиш на такова момче, но сигурно е развейпрах.
— Ама ти съвсем искаш да ни ужасиш! — възкликна Лиза, намерила вече верния тон за разговор, който търсеше от качването на младежа в колата.
— Кои са те? — попита срамежливо Дорина.
— Най-важният е инженер в заводите „Решица“ — обясни сериозно Андроник. — А другите ми спътници, всъщност повечето са спътнички, тоест един архитект и две негови приятелки, много красиви чужденки… Повече не зная и аз…
Дорина се усмихна насила. Няма да бъде особено приятно, тези момичета вероятно не знаят нито думичка румънски и ще се говори на френски, а това съвсем не я очароваше.
Лиза, напротив, беше щастлива, че ще може да се говори на френски. Тя беше живяла две години в Париж и постоянно се опитваше да разговаря с приятелките си на френски… И после, кой знае, тези чужденки сигурно имат много интересни познанства в Букурещ. Дипломатически кръгове, чайове, аристократични вечери… Както и да е, срещата е възхитителна. Ще бъде чудесно.