— Колко жалко, че нямаме бански костюми — обади се отново Андроник, когато наближиха манастира. — Не можете да си представите колко приятно е да поплуваш в езерото нощем, на луна…
— Но сигурно е студено — каза Владимир. — Сега е едва май месец…
— О! Аз бих се изкъпал и през февруари — възкликна младежът.
Изглеждаше искрен. Всъщност говореше много, бързо и сигурно, но не правеше впечатление, че се хвали напразно. Такъв, какъвто беше, с широки рамене, със силни ръце, обгорял от слънцето — изглеждаше естествено да го видиш как се къпе в някоя февруарска утрин.
— А когато излезе луната, непременно трябва да направим една серенада с лодка. Арсеник има балалайка.
— Кой? — попита учудено Лиза.
— Арсеник, приятелят, за когото ви говорих.
— Защо му казвате така? — засмя се Лиза.
— Ох! Колко жени се погубиха заради него досега! — поклати глава Серджу Андроник.
Колата навлезе в алеята и безшумно спря пред портата на манастира. Едва тук, между дърветата, осъзнаха, че вече съвсем се е смрачило. Двете жени почувстваха как влажна тръпка пронизва гърбовете им.
4.
Оставиха чантите и кошниците с храна в приемницата на манастира. Когато тръгнаха надолу към езерото, Серджу Андроник ги настигна, тичайки откъм килиите.
— Няма ги никъде — извика той огорчен, но, изглежда, че бедата му го забавляваше. — Като че са потънали в земята…
Дорина не успя да скрие радостта си. Забелязаха я едновременно и Рири, и капитан Мануила.
— Може да са заминали за Букурещ — осмели се да се обади тя.
— Не, това не, в никакъв случай — отговори Андроник. — Подозирам какво са направили — попаднали са в някой друг манастир.
Засмя се и пъхна ръце в джобовете. Погледна към езерото, като че нищо не беше се случило.
— Не се отчайвай — каза Стере. — Ще те вземем утре сутринта с нас в колата.
— Благодаря ви, но проблемът е с какво ще спя тази нощ и как ще се обръсна утре сутринта. — Обърна се към Лиза, която го гледаше усмихната: — Простете ми, госпожо, за тези недискретни подробности. Ако знаехте обаче колко страшен ставам за една нощ, ако можехте да предположите каква отвратителна брада ми расте… Ужасно!…
Жените се засмяха, най-вече госпожа Соломон.
— Ужасно! Никак не преувеличавам — повтори Андроник. — Дори няма да посмеете да ме вземете в колата. Освен ако нямате някой сандък за багаж.
Говореше така искрено, така спонтанно, че и капитан Мануила не можа да сдържи смеха си.
— Мислите ли, че ще има време да се разходим с лодка? — попита Владимир.
Господин Соломон погледна часовника си. Той продължаваше да се чувства домакин и тук, в манастира. Впрочем и тук пак той беше уредил всичко. Манастирската приемница на него беше поверена. Почти всички монаси го познаваха.
— Осем без четвърт! — каза господин Соломон. — Ако не сте гладни…
— Стига с това ядене, драги, цяла нощ ще седим на трапезата — обади се Лиза.
Тя искаше непременно да се разходи с лодка заедно с младия непознат. Господин Соломон почувства по тона на Лиза, че е направил гаф, като им спомена за вечерята.
— Както искате — каза той. — Само да намерим лодка…
Андроник беше отишъл съвсем близо до водата. Цяло чудо бе, че не затъна в мократа, с угаснал блясък тиня. Наблюдаваше сякаш много внимателно някаква точка в средата на езерото.
— Да не се подхлъзнеш! — извика му Стере. — Това езеро е дяволски опасно…
Младежът извърна глава и се усмихна някак неспокойно.
— Нима аз не го познавам? Гледах сега да видя дали ще си припомня точно мястото, където потъна лодката ни преди около две години и щях да се удавя…
— Какво говориш! — уплаши се господин Соломон.
Андроник се изкачи на брега при останалите. Изглеждаше променен: замислен, почти меланхоличен. Беше пъхнал отново ръце в джобовете. Крачеше бавно, като че се връщаше от погребение.
— Щях да се удавя… това е твърде меко казано — добави той. — Тогава се удави един мой приятел, адвокатът Хараламбие…
— Как, и ти ли беше в лодката? Невероятно! Когато спомена за удавянето, точно щях да ти припомня за Хараламбие… Какво съвпадение! Знаеш ли, и аз го познавах. Когато научих, ми се искаше да дойда, но не помня какво се случи и не можах…