— Внимавайте, госпожице!…
Гласът на капитана. Дорина неволно беше стъпила върху една изсъхнала клонка, която изпращя. Този шум обаче я изплаши по-малко от вика на Мануила. Когато се обърна, срещна очите му. Блестяха в мрака като очи на котка. Дорина потрепери.
— Одраскахте ли се? — попита той и я хвана за ръката.
Гласът му сега беше нисък, топъл. И жестовете му бяха по-нежни и ласкави.
— Чорапа ли си скъса, Дорина? — попита зад тях Рири.
Бързаше да види какво се е случило. След нея, с няколко бързи, широки крачки, се приближи и Андроник.
— Дойдох не за да видя дали се е скъсал чорапът — каза той усмихнат. — Искам да ви предложа една игра… А вие, господин капитане, ще я ръководите — добави той с много топлота, обръщайки се към Мануила.
— С удоволствие, ако приемате и хора, прехвърлили вече трийсетте — каза капитанът.
— Ето каква е играта — обясни Андроник. — Всеки от нас тръгва поред… Ще ни трябва обаче часовник със светещ циферблат — добави той.
— Стамате има хубав часовник и се вижда отлично на тъмно — каза капитанът.
Погледна напред, към групичката, в която беше приятелят му. Виждаше ги доста трудно.
— Нека аз да отида да го донеса — предложи Владимир и хукна веднага.
Съпрузите Соломон и Стамате бяха приседнали на ствола на едно паднало дърво.
— Каква хубава нощ! — възкликна Лиза.
Престори се, че малко е изморена от пътя, а всъщност чакаше да се приближат другите, най-вече Андроник. Стамате говореше рядко и обмисляше всяка дума. „Като че ли е влюбен“ — помисли си госпожа Соломон. Когато Владимир пристигна тичешком, Стамате стана от дънера.
— Случило ли се е нещо? — попита господин Соломон.
— Не. Капитанът ме прати при вас — обърна се той към Стамате, — моли ви да му заемете часовника си… Искаме да поиграем на една нова игра — добави той и изтри челото си.
— Хайде и ние, деца — каза Лиза, внезапно обезпокоена.
Тръгна по-бързо, отколкото беше прилично, по алеята, която едва се различаваше в сивия мрак. Сърцето й започна да бие по-силно, усещаше ударите му в цялото си тяло. Сякаш се подготвяше значително събитие, сякаш очакваше да научи нещо важно и неотложно там, в групичката, където се виждаше Андроник.
— Донесох го — извика победоносно Владимир, изпреварвайки всички.
Андроник взе часовника и го даде на Стере.
— Чакаш една минута, но само една минута — довърши той обясненията си, — и после даваш знак за тръгване на следващия. Който не се върне, докато другият стигне дървото, знае какво го чака!…
Рири се засмя.
— Но мене ме е страх да тичам сама до дървото — оплака се тя.
— Който се страхува, няма да играе и ще остане тук, при съдията — каза Андроник.
— Добре, тогава ще играя…
Съпрузите Соломон и Лиза не разбраха нищо.
— Какво става, драги? — попита госпожа Соломон.
— Сега дайте залозите — каза отново Андроник, без да отговори на въпроса. — Сложете ги всичките в една шапка…
Погледна бързо мъжете от групата. Шапка имаше само Стере, а капитан Мануила — фуражка.
— Ще помолим господин капитана да ни заеме фуражката си — каза учтиво той.
Усмихнат, капитан Мануила я свали и му я подаде.
— Благодаря. Сега кой ще дойде с мен да сложим знак на дървото? — попита отново Андроник.
На Дорина й се искаше да отиде тя, но Рири и Владимир я изпревариха.
— Че обяснете и на нас каква е тази нова игра — каза Лиза ядосана.
— Ще разбереш ей сега — отвърна кротко Дорина. — Знаеш ли, това е един вид гоненица в гората… Но не трябва да се страхуваш, както и не трябва да се спъваш, да падаш. Иначе ще изтече минутата…
Очите й продължиха да следят групичката на тримата, които отиваха да означат дървото.
5.
Играта започна и пръв хукна да бяга Владимир. Беше взел залога на Дорина, кърпичка, завързана с шнурче от мартеничка. Тичаше възбуден, на големи скокове, като се пазеше от дънерите. Зърна дървото отдалече. Там, в хралупата, се намираха неговият залог и запалката на Андроник. Владимир щракна запалката, смени залозите и побягна обратно, по друга пътека. Чу сигнала на Стере:
— Вторият!
„Дано само запалката гори, докато стигне Дорина“ — помисли си Владимир. Обърна глава назад. Между дърветата се мяркаше бялата блузка на девойката.
— Владимир! — извика Дорина. — Не се отдалечаван много, че ме е страх!…