— Толкова бързо ли се отказвате? Остават само около трийсет секунди…
После с отсечена крачка напусна полянката. Лиза се почувства смазана от унижение. В този момент й идваше да плаче, да обижда. Сянката на Андроник бързо се изгуби между дърветата, а тя продължаваше да стои на същото място. Щеше да е смешно да тича сега след него. А толкова би се срамувала, ако я срещне Рири…
Когато я видя да се приближава, зави зад дървото и пое по друг път. Сърцето й вече беше престанало да бие. Една празнота, едно глупаво раздразнение…
— Лизааа! — чу тя отново гласа на Владимир.
— Сварих я да стои подпряна на дървото — обясни Андроник, като се върна. — Струва ми се, че се е уморила много бързо.
Точно когато тръгваше капитан Мануила, Лиза се появи иззад дърветата.
— Какво става с тебе бе, човек? — приятелски я запита Стере.
— Тичах много бързо и ме заболя малко глава — каза Лиза.
Стори й се, че Дорина я наблюдаваше учудено и с подозрение и това я ядоса още повече. До края на играта остана настрана от групата, като пушеше отегчена. После изведнъж гласът на Андроник я накара отново да потрепери от вълнение:
— Сега започва втората и най-увлекателна част. Без арбитър. Всички бягат и се крият. Единственият арбитър е часовникът…
Лиза също се приближи до групата.
— Имат ли всички залозите в ръка? — попита още веднъж Андроник.
— И аз ли да тичам? — прекъсна го Стере. — Ще ми бъде малко трудно…
— Не е нужно да тичаш много — успокои го Андроник. — Само докато се скриеш. — После се обърна към другите така, сякаш им припомняше урок: — Всеки се връща тук, преди да е изтекъл четвърт час, поне веднъж, и взема първия залог, който му попадне. Играем, разбира се, на честна дума…
— Как, тук ли да оставя часовника? — попита капитан Мануила.
— Тук сме само ние — отвърна Андроник.
— А защо е необходим часовник? — попита господин Соломон.
— В това е и загадката на играта — усмихна се Андроник. — Контролът, арбитърът…
На никой не му беше ясно какво ще се случи, какво предстои и това ги правеше нетърпеливи и любопитни. Поглеждаха насам-натам, сякаш още сега търсеха пътека през гората и място, където да се скрият. Беше вече истинска нощ. Към езерото небето слабо просветляваше. Над тях, през гъстите клони, проблясваха няколко звезди. Безкрайна тишина се разстилаше наоколо, без някой да я усеща, без някого да ужасява.
— И трябва да тичате един по един, в най-различни посоки — добави Андроник. — Да не вземете да се върнете всички в манастира и да ме оставите тук сам.
— А ти къде ще бъдеш? — попита го капитан Мануила.
— Аз ще тръгна последен — отговори Андроник.
Стамате потърси очите на приятеля си, като че ли искаше да го попита нещо.
— Който е загубил залога, тръгва пръв — каза Андроник.
Лиза се стресна. Излезе напред, усмихна се и като видя, че всички й правят знаци с ръце, хукна да бяга.
— Не тичай много бързо, че пак ще ти прилошее — извика Стере след нея.
Лиза не му отговори.
6.
Последни останаха капитан Мануила и Андроник. Още се чуваха тежките, предпазливи стъпки на Стере и от време на време — момичешки смях, викове. Това бяха Владимир, който непрекъснато подвикваше, Рири и госпожа Соломон, които се бяха разбрали да стоят близо една до друга.
— Ваш ред е, господин капитан! — припомни Андроник и се усмихна.
— А ако се пошегуваме и се скрием тук, без да се отдалечаваме? — предложи Мануила.
— Ще се развали играта. Едва сега започва хубавата й, загадъчна част.
— Не би ли ми казал и на мене? — помоли капитанът.
Андроник се засмя и постави за миг ръката си върху рамото на Мануила. Сякаш пронизан от ток, капитанът нервно потрепери.
— Като че ли аз знам какво ще се случи? — каза Андроник. — Играта едва сега става хубава, защото още никой не я познава.
— Ей богу, сериозно ли говориш? — попита учуден капитанът. — Тогава защо оставяш часовника тук?…
— В никакъв случай не за да го открадне някой — отговори мимоходом Андроник. — Бихме били много наивни, ако цяла дузина разумни хора сътрудничим в измислянето на нова игра само за да може някой да открадне часовник със светещ циферблат…
Капитанът поруменя, но не свали поглед. Продължаваше да гледа втренчено право в очите Андроник. Младежът съвсем не изглеждаше объркан от пронизващите зеници на Мануила.