— Тогава? — попита той пак.
— Е, нима е толкова трудно да се отгатне! — възкликна Андроник. — За да знаем как минава времето!…
Отново се засмя и направи знак на Мануила, че трябва да тръгва да се скрие.
— Аз оставам най-последен — каза Андроник.
Капитанът поклати недоверчиво глава и пое наслуки, като крачеше бързо. Андроник го изчака да се отдалечи. Проследи сянката му, докато се изгуби напълно в мрака, и после се засмя.
— Най-сетне се отървах! — прошепна той едва чуто.
Наведе се, взе часовника и се взря във фосфоресциращия циферблат: девет и пет минути.
— Ще ги оставя да поиграят до десет — добави на себе си Андроник все така развеселен. — А след това послушните деца ще се нахранят добре и ще се приготвят за сън…
Остави часовника на мястото му върху дънера и се отправи с бързи крачки към езерото. Скоро излезе от гората. Огледа се на всички страни, за да се убеди, че никой не го е видял. Впрочем той предполагаше, че всички са се скрили навътре в гората. Оттам непрекъснато долиташе смях, викове на уплаха, пукот от стъпкани клони. Андроник стигна до брега на езерото и потърси с очи някакво прикритие. Отправи се към една копа прясно окосено сено и се изтегна безгрижно на нея, събрал длани под главата си. Очите му обхванаха отведнъж цялото небе високо над него и припламнаха, удавени в мрака. Отдалече, едва доловимо, до него достигаха гласовете от гората.
— Дано само не се уплашат от собствения си страх — прошепна тихо Андроник и се усмихна.
Лиза, която беше тръгнала първа и беше отишла най-далече, внезапно спря и вторачи очи пред себе си. Стори й се, че вижда някаква сянка, която се движи внимателно и сякаш я дебне да се приближи. Стори й се дори, че чува хрипливо дишане, излизащо сякаш от гърлото на някакъв звяр. Стана й страшно и се закова на място, без да посмее да отмести поглед. Сянката се придвижваше бавно и предпазливо, като че се страхуваше да не вдига шум.
Лиза щеше да остане още дълго време с неподвижен поглед, със затаен дъх, ако неочаквано не беше чула един глас, идващ отдясно.
— Кой е там?
Разпозна Стамате, който се приближаваше също с известен страх, с протегнати ръце.
— Сст! Не вдигай шум! — прошепна му Лиза. — Не ти ли се струва, че има нещо пред нас?
Стамате се взря внимателно.
— Не виждам нищо…
Само може би подухваше вятър. Сега той беше съвсем близо до Лиза и му се струваше, че усеща дишането й в собственото си тяло. Вече не се смущаваше толкова от присъствието на жената.
— Няма нищо — добави той, за да я успокои.
И наистина сянката изведнъж се беше притаила, никакво движение, никакъв шум. Само тихият вятър над клоните.
— Какво ли правят другите? — неочаквано въодушевена попита Лиза. — Видя ли някого?
— Само госпожица Рири — каза Стамате, като се приближи още повече до Лиза. — Беше сама…
— Ами като ти си я оставил сама… — подхвърли му злобничко Лиза.
— … Не търсех нея — придоби кураж Стамате и хвана ръката й.
Лиза не я издърпа. Забавляваше я и в същото време я ласкаеше неочакваната страст, която беше успяла да запали в сърцето на мълчаливия инженер. Даваше си сметка, че с него може да си поиграе, без да се страхува. Беше твърде свенлив, твърде почтен.
— Какво ли прави Андроник? — попита тя рязко, за да наруши мълчанието. — Изглежда много подозрителен тип — добави бързо. — Ти разбираш ли нещо от тази игра?
— Нищо — вежливо побърза да й отговори Стамате, — но тъкмо затова ми харесва повече… Иначе никога не бих могъл да остана насаме с теб…
Усещаше как тупти сърцето му. Държеше ръката й близо до гърдите си. Лиза се засмя.
— А нима сега си сигурен, че сме наистина сами?! — каза тя и го погледна в очите.
Стамате потръпна. „Окуражава ме.“ Прегърна я и се опита да я целуне. Лиза лесно се отскубна и се засмя.
— А, не така! — каза тя и побягна.
— Но единствено ти загуби. Това е игра със залози…
Лиза тичаше през гората. Вече не я беше страх, като знаеше, че Стамате я следва.
Напротив, чувстваше се подмладена, свободна и това увеличаваше радостта й от тичането.
— Да знаеш, че ще се спъна и ще падна по твоя вина — извика тя, като усети дишането на мъжа зад нея.
Стамате отново я прегърна и този път не я остави да се изплъзне. А и Лиза не се дърпаше.
— Нима не ставаше дума да играем на залози? — прошепна Стамате.
Опита се да я целуне. Лиза се отдръпна със смях. Нито искаше, нито можеше да се разсърди от дързостта на младежа.