Капитанът се засмя и се приближи още повече до девойката. Сега му се струваше, че пред него не стои една евентуална годеница, една добре възпитана госпожица, която трябва да уважава, а някое от онези безбройни момичета, които срещаше в своя ергенски живот. Хвана ръката й и я придърпа леко към себе си.
— Оставете, госпожице, той не заслужава да бъде защитаван от такова мило момиче като вас…
Дорина замръзна, учудена от рязката промяна в капитана. Що за човек е той, че си позволява толкова много и по такъв вулгарен начин?…
Страхуваше се да извика. Капитанът не беше й казал още нищо неприлично и на жеста му не би трябвало да се придава особено значение, ако не беше така неочакван…
— Хайде по-добре да се поразходим — каза отново Мануила.
Дорина се поколеба, но капитанът леко я дръпна след себе си.
— Доста странно постъпвате, господин капитан — осмели се да каже Дорина.
— Представете си, че играем на залози, госпожице — засмя се Мануила. — Сърди ли се някой?… И понякога се случва да ти се падне точно кавалерът, който не ти се харесва…
Подчерта така явно думите си, че Дорина се почувства задължена да се извини.
— Не исках да кажа това, но признавам, че вашият глас ме изплаши малко…
— Може би заради ехото… А не мислите ли, че сега дори не можем да почувстваме, че се намираме в гора? — попита след известно време капитанът и обгърна с поглед всичко наоколо.
Дорина също погледна нагоре, към небето. Наистина беше толкова тихо, толкова спокойно…
— Сякаш сме в Чишмиджиу — добави Мануила.
— Не, по-скоро в Синая, в парка оттатък манастира — уточни Дорина и се усмихна.
— Тъжно е, нали?… И като си помислиш, че можехме да влезем в гората боязливо и да си разказваме приказки с дяволи и призраци…
— Не, не, моля ви, наистина ме е страх — възкликна Дорина глезено.
— Все ще мога да ви защитя, не се страхувайте… Както и да е, щяхме да прекараме много/по-добре, ако не бяхме срещнали онзи младеж…
Дорина отново помръкна. Ядосваше я настойчивостта на Мануила. „Кой знае какво си мисли за мене този грубиян…“ Всъщност, когато го видя, Дорина за миг повярва, че е Андроник. Би било забавно да срещне Андроник сама. Кой знае, може би… Обърна се пак назад. Нямаше никого, а беше й се сторило, че някой ги наблюдава. Бяха се отдалечили много от останалата част от групата.
— Какво мислите, че правят другите? — попита Дорина, за да смени темата.
— Каквото правим и ние, говорят за любов… — каза капитанът с преднамерена вулгарност.
Дорина трепна неспокойно. „Ако вземе сега да ми се обяснява?“ Би било смешно… И все пак е възможно този човек един ден… Поне да беше глупав като Стере, да можеше да го презира…
— Аз поне искам да разговаряме с вас за любовта — поде отново капитанът, — но не на шега… Не зная какво правят сега останалите, аз обаче искам да ви запитам сериозно, приятелски, ако ми позволите, разбира се…
— Но да! — побърза да се съгласи Дорина поуспокоена.
— Искам да ви запитам вие как мислите: всичко това, любовта, една случайност ли е, пламък, който се разгаря изведнъж, както се казва, или е нещо, което се натрупва бавно, след няколко години съжителство и приятелство… Вашето мнение, разбира се, ме интересува…
— Виждате ли, аз малко разбирам от това, за да имам лично мнение — пошегува се Дорина. — Вероятно бих могла да ви, кажа нещо по този въпрос, но от друга гледна точка. Бих могла да говоря като за нещо непознато още, за което съм си мислила, разбира се, и аз като за един идеал.
Започна да приказва бързо, разпалено, на скоро си даде сметка, че не мисли, като говори, че говори почти несъзнателно. Други спомени имаше в ума й, завладян от проблясването на две неспокойни очи… Спря и погледна отново небето, за да дойде на себе си.
„Мисли си за другия“ — разбра с огорчение Мануила.
Чувстваше толкова ясно присъствието му, че вълна от отчаяна ревност ярко оцвети бузите му, спря дъха му.
— Да, разбирам — каза той, като се овладя.
— Така е, нали? Има неща, които е много трудно да определиш… — извини се Дорина.
Продължаваха да вървят заедно. Пак за него, все за него си мисли — усещаше капитанът.
— Колко ли е часът?! — попита изведнъж Дорина, сякаш си беше припомнила, че трябва да свърши нещо неотложно. — Дали да не се връщаме?…
7.
Минаваше десет часът и семейство Замфиреску започваше да губи търпение. Бяха останали на двора и седяха на пейката пред манастирската приемница.