— Да знаете, че е така, както ви казах — обади се госпожа Замфиреску. — Искат да се отърват от Дорина…
Госпожица Замфиреску се почувства унижена от обрата на разговора, стана от пейката и се отправи към езерото.
— Отивам да видя дали не идват — каза тя.
— … И аз подозирам кой е уредил работата — продължи госпожа Замфиреску. — Станало е тайничко в Букурещ, да не разберем ние нищо… Изглежда, се страхуват да не им откраднем зетя…
Понечи да се засмее, но не можа да овладее яда си. Поне да беше се върнала по-скоро Лиза, да научи нещо от нея…
— Гладна ли си? — попита я господин Замфиреску. — Какво ще кажеш, ако не ги чакаме повече и седнем на масата?…
Госпожа Замфиреску намери повод да си излее яда.
— Боже господи, че нали до четири часа седяхме на масата, драги! И, слава богу, добре си похапна…
Господин Замфиреску рязко се обърна към жена си, готов за кавга. Точно в този момент обаче госпожица Замфиреску затича към тях, като им махаше с ръка.
— Връщат се — извика тя весело. — Чух им гласовете откъм езерото… Каква приятна компания са!…
Сега съжаляваше, че не отиде и тя с тях в гората… Може би са играли различни игри или са попели заедно. След като толкова се забавиха…
— Добре, че се връщат — каза господин Замфиреску оживен. — Надявам се, че след вечерята няма веднага да седнете да играете карти…
Госпожа Замфиреску се нацупи, стана от пейката и отиде при дъщеря си.
— И да не вземеш да им кажеш, че сме ги чакали за вечеря — прошепна тя. — Да не си мислят, че примираме за тях… Да видим най-напред дали ще ни поканят…
Гласовете се чуваха вече съвсем ясно. Изглежда обаче, че групата се движеше бавно, тъй като известно време не се показа никой. Постоянно се чуваше смях. Госпожа Замфиреску също си приготви усмивката. Върна се отново на пейката и започна да говори високо, като се опитваше да оживи своята малка група. „Да не си помислят, че ни е доскучало тук сами и че ги чакаме тях, за да се забавляваме…“
— Кога ще изгрее луната, Хорика?! — попита тя гальовно господин Замфиреску.
— Към полунощ — отговори мъжът й и се взря в небето.
— Мене не ме излъгахте — чу се гласът на Стере, — защото ние с Жорж добре се бяхме разположили, не сме кръстосвали гората като вас…
— Е, хайде, кажете, не беше ли хубаво?! — попита засмян Андроник.
Това беше смях, който не можеше да те разсърди. Младежки, искрен, клокочещ сякаш от горда мъжественост. Госпожица Замфиреску се усмихна, въпреки че другите бяха още на няколко метра от нея.
— Най-излъган останах аз — добави Андроник, — защото планът ми не успя…
— А защо не искаш да ни кажеш какъв план имаше? — попита Лиза.
— Не мога — извини се Андроник, — защото още не съм се отказал от него. Заблудих се малко в гората и не стигнах навреме, това беше всичко… Иначе и досега щяхте да сте в гората…
— Умирам от любопитство! — каза Лиза.
— Бъдете спокойна, госпожо — увери я Андроник. — Играта продължава, без дори да подозираме…
Двете групи се събраха и госпожа Соломон разказа на другите как бягаха из гората.
— Беше страхотно! — възкликна тя. — Толкова тихо и един чист въздух…
— Нали ви казах? — намеси се госпожица Замфиреску.
Всички бяха въодушевени и говореха едновременно. Дори Стамате беше сега по-общителен и от време на време се осмеляваше да се пошегува. Целувките на Лиза му бяха вдъхнали смелост.
— Да знаете, че щом изгрее луната, ще отидем още веднъж в гората — каза той.
— Аз не — застрахова се Стере. — Да върви младежта.
Госпожа Замфиреску шумно се разсмя. Значи на Стере може да се разчита, а вероятно и на Соломон. Малко покер след вечеря, уединени в някоя стая на манастирската приемница…
— Кой ще приготви трапезата? — попита господин Соломон. — Донесохме си кошниците от колата?
Рири, Лиза и госпожа Соломон отидоха да сложат масата.
В първия момент госпожица Замфиреску поиска и тя да им помогне, но видя, че Дорина остава. В такъв случай е по-добре да остане и тя. Има толкова младежи — шегуват се, смеят се, — по-хубаво е тук…
— Кой ще дойде с мен в избата да купим вино? — попита отново господин Соломон.
Почти всички мъже пожелаха да видят манастирската изба. Особено нетърпеливи бяха Андроник и Владимир.