— Че то има повече от сто години — каза калугерът, но без особено учудване.
— Има дори повече, отколкото мисли твое преподобие — поправи го усмихнат Андроник.
Владимир наблюдаваше с известен страх навъсеното лице на Андроник. Дали от студа в избата или от изпаренията на разлятото вино, или пък от зашеметяващите сенки, които хвърляше по стените трепкащият пламък на свещта, но в последните минути неговите чувства и възприятия се бяха променили. Струваше му се, че с тези свои разкази Андроник злобно се подиграва с всички. Лицето му е мрачно, но е готов всеки миг да избухне в смях. Как останалите не забелязват, че Андроник се шегува или пък може би наистина сънува, пиян вече от това вино.
— Плащаме честно, господарски, и тръгваме — каза господин Соломон и отброи парите.
Капитан Мануила се беше смълчал и сякаш блуждаеше в мрака. Съживи го Андроник, като му показа отново стените.
— Мисля, че днес вече никой не знае — каза той, — че на това място загина истинската дъщеря на Моруци32, неговата родна дъщеря, а не другата, осиновената от втория брак…
Калугерът вдигна уплашено очи и скришом се прекръсти набързо. Андроник се престори, че не го вижда, и продължи с втренчени в Мануила очи:
— И аз не бих могъл да ти кажа откъде знам това, но така е останало. Тук е умряла тя, Аргира, „бледоликата хубавица“, както шеговито я наричали тогава…
— Защо е умряла? — попита Владимир с половин уста.
Доведоха я тук насила и без да знае старият княз. Някои казваха, че дори без да знае игуменът. Тогава жените не влизаха много в мъжките манастири. Доведоха я една нощ и както не се знае защо умря толкова неочаквано, така не се знае и как умря. Искаха да се отърват от нея, защото в същата година се уреждаше втората женитба на стария и другата девойка чакаше… И умря Аргира на третата нощ. Тук, на това място…
Андроник се обърна и показа с ръка наоколо.
— Споменавате ли я понякога в службите, отче? — неочаквано попита той калугера.
Икономът поклати глава. Сега за пръв път чуваше тази история и тя му се струваше измислена и варварска. Болярска дъщеря, умряла точно в избата на манастира — изглеждаше му невероятно.
— Хайде да вървим, че май става студено — каза господин Соломон.
Тръгнаха. Всички бяха настръхнали от студа в избата и от зловещия спомен, който Андроник беше възкресил толкова неочаквано.
— Какво ти дойде наум да ни плашиш с това момиче? — попита го господин Соломон, щом излязоха навън.
Андроник се засмя.
— Така се шегувам аз понякога, за да дразня хората, които са ми симпатични — каза той с друг тон. — Но тази история е тъжна, нали?…
След студа в избата нощта навън им се стори топла. Виждаше се част от небето между дърветата и килиите. Дворът изглеждаше леко осветен от скрита някъде наблизо светлина.
— Какво великолепие — възкликна господин Соломон, като гледаше небето и се възхищаваше на многобройните звезди. Беше спрял насред двора с кана вино в ръка. Андроник използва случая, приближи се до него и му прошепна тихо, за да не го чуят останалите:
— Моля те, не казвай на жените за историята с момичето. Ще им развалиш настроението…
Господин Соломон му кимна лукаво. В следващия миг обаче, като се взря по-дълбоко в очите на Андроник, шеговитото му настроение се изпари. Те имаха метален, тъмен, замайващ блясък.
— И ти си един дявол! — възкликна той.
В действителност близо до младежа изведнъж се беше почувствал изтощен. Безброй глупости му минаха тогава през ума. Дали пък този Андроник не е някой магьосник — от ония, които слагат упойващи билки във виното, за да ограбват после хората…
Тръгна подир другите, ала в душата му се беше прокраднало съмнение.
— Жаден ли си? — попита той след малко и спря. — Хайде да пийнем от каната…
Андроник на свой ред намигна лукаво, взе каната от ръцете на Соломон и внимателно я доближи до устните си. Започна да пие жадно, лакомо. Гълташе като насън. На господин Соломон чак не му се вярваше, но този юнашки жест го поуспокои. Докосна леко рамото на Андроник.
— Спри бе, човек, остави по глътка и за другите…
— Най-вече! — каза Андроник шеговито и загадъчно, след като отдръпна каната от устните си.
Ускориха крачка, за да настигнат другарите си.
8.
Вечерята беше към края си. Наближаваше полунощ и младите вече нямаха търпение да станат от масата и да отидат в някоя друга стая. Там биха могли да разговарят по-свободно, да си организират други игри или дори да потанцуват. Госпожа Соломон беше споменала, че се е погрижила да донесе грамофона на Владимир. Ако покрият с носна кърпа фунията, може би няма да се чува отвън. „Всъщност — беше добавила тя — всички калугери спят по това време.“
32
Александър Моруци — княз на Влашко (1793–1796, 1799–1801) и на Молдова (1792, 1802–1806, 1806–1807). — Б.пр.